— Само се пошегувах — проплака Мили, изведнъж уплашена от безмълвния бяс на Рурк.
С убийствено усилие Рурк разкъса мрежата от кожени ремъци и хукна по следите на Шана.
Междувременно Мили още се мъчеше да се освободи от хаоса на юздите. Изведнъж пред нея се изправи една мрачна сянка. Мили се вцепени.
— Боже мой, сър! — простена тя, когато разпозна фигурата. — Как ме изплашихте! Вече мислех, че мистър Рурк се е върнал!
Една черна ръкавица посегна към Мили, свали й кожените окови и отново ги сложи на закачалката. Тогава широката черна пелерина се разтвори, високата слаба фигура коленичи, помогна на момичето да се изправи на крака. Тя се облегна на него и през ризата го погали с привичен жест.
— Казах каквото ми заповядахте — промълви тя, — но защо трябваше да ме блъскате? Едва не си строших задника, а това само щеше да ви лиши от цялото удоволствие, което изпитвате с мен.
Под триъгълната шапка, която хвърляше сянка върху лицето му, мъжът кимна доволно, после отново помогна на девойката да се качи в сеновала, за да продължи с нея заниманието, което присъствието на Рурк в обора бе прекъснало.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Шана скочи от гърба на кобилата и забърза по външната стълба на господарския дом. Ако Рурк я преследваше, никоя врата нямаше да го спре, той бе може би способен дори да разкрие пред баща й цялата тайна. Значи нейното спасение сега бе единствено в бягството. Но първо трябваше да се облече.
Босите крака на Шана едва докосваха стъпалата на широко извитата външна стълба. И още преди да връхлети в покоите си, тя вече си бе свалила нощницата. Със страхотна скорост разтвори шкафовете и навлече дрехите на островитянка върху треперещите си крайници. После отново се втурна към балкона и скочи оттам долу в тревата. Миг по-късно тя отново бе яхнала Джезабел и подкара кобилата през поляните, които приглушаваха тропота на копитата й в нощта.
Рурк тъкмо зави зад ъгъла на господарския дом, преди конят и ездачката му да изчезнат в сянката между дървото и храстите, но бе твърде далеч, за да може да ги настигне. Безумно отчаян, мърморейки проклятия през скърцащите зъби, той продължи, вече по-бавно, пътя си под прозорците на Шана и после към къщата си.
Прибрал се най-сетне, той си наля от най-силния ром. Дълго стоя, вперил поглед в часовника във вестибюла. Колко ли време щеше да трае гневът й и кога щеше да се върне?
Мъглите се кълбяха призрачно. Луната блестеше сребърна през воалите им и потапяше острова в зловеща светлина. Все по-далеч яздеше Шана в тревожната нощ. Без да знае накъде да свърне, тя остави животното само да избира пътя. А Джезабел, след дългата неподвижност на кораба, сега видимо се наслаждаваше на нощната разходка. Достигнала до една тучна поляна, тя започна с удоволствие да пасе. Безмълвна и неподвижна седеше ездачката на гърба й.
„Като курва щях за малко да му се отдам в сеното — възмущаваше се сърцето й. — И през цялото време тази повлекана Мили е чакала на пусия, за да легне, ако аз се съпротивя, вместо мене!“ — Все още лицето й гореше от безмълвен гняв. — „И за малко този развратник щеше да си достави удоволствие с мен пред зяпачи.“ Тя изхлипа. Плачеше. Кобилата, усещайки мъката на господарката си, започна да пръхти и да рие с копита. Сърцето на Шана, изпепелено от мъка и отчаяние, охладня.
Селото лежеше заспало в бледа лунна светлина. Шана се остави кобилата да я носи по пустите улици, наранената й душа викаше за помощ и утеха. Но на този свят имаше само един човек, на когото тя можеше да се довери, и към него тя бе тръгнала сега. Кухо отекваше ударът на копитата о стените на къщите. Ако сега нечие случайно око видеше ездачката в този призрачен час — сигурно щеше бързо да се заключи и да се прекръсти, за да се предпази от тази фигура на проклятието.
В белосаната къща на Питни, върху издадената над селото скала, отдавна вече не светеше. С железни юмруци Шана похлопа на вратата, а ехото като гръм се изтърколи към селото. Просветна слабичко мъждукане на свещ, един таласъмски глас помоли за минутка търпение. Вратата се отвори със замах и мощната фигура на Питни изпълни рамката. Като пъдеше дрямката си от очите, великанът отстъпи настрана и поздрави нощната си посетителка с добре дошла.
Шана отбягваше погледа му, влизайки покрай него в къщата.
— Трябва да поговоря с някого, а нямам никой друг освен вас.
Тя безспир кръстосваше стаята, кършеше ръце, отваряше уста и не намираше думи да започне. Питни седеше на пейката пред студената си печка, свери джобния си часовник със стенния, установи, прозявайки се, че полунощ отдавна беше минала, и изпъна напред крака. Поседя така малко, чакайки търпеливо някакво обяснение, но тогава Шана направи нещо, което го изненада — и му издаде колко трябва да е тежък камъкът, легнал на сърцето й. Тя посегна към въжето, изтегли стомната с ром, която висеше на него, за да се изстуди на изворната вода. От поличката Шана взе една чаша и си наля.