Една врата се тръшна. Шана взе свещта и се надигна, мина през салона към стълбището. Хергъс не беше ли казала, че баща й е взел всички мъже със себе си? Тогава сега с него трябваше да се е върнала и домашната прислуга. Но къщата бе тъмна. За първи път в живота й домът, в който бе отрасла, й се струваше заплашителен.
— Кой е там? — попита тя от стълбите в тъмнината, като се опитваше да проникне през сенките.
Отговор не последва. Само едно напрегнато от тревога мълчание зейна насреща й. Тя смело постави крак на стълбите и заслиза, ослушвайки се, надолу. В тъмнината нахлуха прокрадващи се стъпки. Гърбът на Шана настръхна. Макар и безстрашно, но напрегнато и изпълнена с подозрение, тя побърза още по-надолу, като пазеше с ръка пламъка на свещта.
— Кой е там? Искам отговор? Знам, че има някой долу!
Две крачки след последното стъпало една космата ръка се протегна в тъмнината и посегна към светлината й. Пламъчето се разтанцува и припламвайки, освети една мутра със следи от шарка. Цялото лице бе пресечено от противен червен белег, който разкривяваше надолу окото в странна гънка на кожата. Едно подигравателно ухилване разкри черни, разкривени и изпопадали зъби — дявол в човешки образ, роден от отвратителен кошмар.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
От острова ехтяха топовни гърмежи. В продължение на един доста неприятен момент Рурк очакваше, че капитан Харпиен и останалата на борда част от екипажа ще се нахвърлят върху него. Но пиратите стояха един до друг на кърмата и бяха вперили очи в острова. Него, Рурк, сякаш го бяха забравили. Той се обърна към въжетата, в които бе омотан, и се опита да развърже моряшките възли. Но примките бяха здрави като железни скоби.
Тишината отново се спусна над нощта. Чуваше се само едно поскърцване във вътрешността на кораба, пляскането на вълните по него и приглушени гласове, проговарящи понякога. На острова на Трейхърн вече нищо не помръдваше.
Бяха изтекли почти два пясъчни часовника, когато откъм мачтата се чу вик. На пиратския кораб се заговори, че акостиралата група била на обратния път. Това наистина не отговаряше на надеждите, които Рурк бе таил, но въпреки това той изпусна една въздишка на облекчение. Може би все още имаше някакъв шанс да преживее тази авантюра с божията помощ.
Още в следващата минута тази възможност изглеждаше доста съмнителна: Харпиен връхлетя откъм кърмата и извади в движение ножа си. Сърцето на Рурк спря, но после плахо затуптя отново. Защото ножът не потъна в неговата плът, а във въжетата, които го бяха обвързали.
— Май сте ни направили добра услуга, а, момко — извика капитанът и забърза нататък към перилата.
В нощта прозвуча изсвирване с уста, малко по-късно завърналите се пирати се нароиха по кораба, вдигнаха на борда чували и скринове, пълни с плячка. Рурк се бе стаил в тъмната сянка от другата страна на борда и видя в общия хаос възможност да скочи от кораба и да доплува до сушата. Тъкмо си изуваше сандалите, когато на борда бе повдигнат с огромно усилие един голям сандък с изкусна дърворезба, който обичайно стоеше в салона на господарската къща, под картината на починалата съпруга на Трейхърн, мисис Джорджиана. Шестима мъже трябваше да се напънат, докато сандъкът с тъп трясък се стовари на палубата. Рурк пристъпи по-наблизо. Студена пот обля челото му.
Изведнъж откъм лодката проехтя приглушен вик. Рурк настръхна. Като прикован, той не отлепяше поглед от капитана мелез, който сега прескачаше през парапета и протегна ръка да вдигне на борда една човешка фигура, завързана от главата до петите в един чувал. Отдолу се подаваха ритащи тесни глезени и нежни, малки боси крака. Около добре оформените прасци плющяха парцали от нощница.
Рурк изруга тайно под светлината на фенерите. Моряците тъкмо прерязваха въжетата и махаха ютения чувал от фигурата. Рурк втренчи поглед в най-бесните зелени очи, които някога бе виждал.