Харпиен пристъпи към Рурк, С единственото си око той дяволито намигна към острова.
— Е, момко, това е нашето гнезденце. Марсхед се нарича нашето парче рай на земята и нямаме нищо по-добро. Как ви се струва?
— Изглежда да е относително добре защитено.
— Може да се каже! — Харпиен простря ръка и посочи към разцепен корабен скелет между плитчините. — Виждате ли тази развалина там? Това някога беше част от испанската флота. Опитаха да маневрират с един галеон доста наблизо, за да могат да обстрелват селото. Но при прилив теченията са силни и измамни. — Той се изкиска и се почеса по четината на белязаната си брадичка. И когато корабът заседна тук, пуснахме във водата един сал. С един-единствен топ го разпердушинихме на парчета.
— Трябва да се направи по-хитро — каза Рурк. — Трябва да се прикрие корабът с друг и да се маневрира внимателно. Междувременно други кораби трябва да устроят засада, за да хванат всеки беглец. Тогава ще са попаднали в добра клопка.
— Ай, ай, симпатяга — засмя се Харпиен. — Изглежда много просто. Но хитрият плъх първо се оглежда за дупка, през която да може да избяга, преди да си свие гнездо. Само за в случай, че дойдат кучетата и се опитат да я изровят.
Рурк предизвика капитана още малко.
— Но това трябва да е дяволски хитър плъх, за да избяга оттук невредим.
Англичанинът явно гореше от желание да му го обясни:
— Додето имаше кораб с вдигнати платна, винаги имаме път към свободата. Има едни канал при благата — а на другата страна няма никакви рифове. Някога испанците са изкопали този кана… — За един миг той се бе втренчил в Рурк. После го предупреди: — Но пътят трябва да се познава много добре. А що се отнася до нашата Майка, тя добре го крие.
С това морският разбойник се обърна на петата си и се погрижи за акостирането. Рурк гледаше след него. Едноокият бе разпалил любопитството му.
Една купчина хора се бе събрала на белия плаж, отхвърлени от света, държани в солено-сладкия живот, без никаква надежда, надхвърляща голото съществуване. А и самото то не бе сигурно. Действително, селото не бе в състояние да се изхранва само; да живее то можеше само с услугите, които правеше на пиратската флота.
Търговци дойдоха с кошници, предлагаха стоката си в очакване, че победата може би е настроила великодушно морските разбойници и сега ще имат желание да разменят частичка от плячката срещу шепа дреболии. Напудрени и червосани леки момичета търсеха да уловят някой благоразположен поглед, по-смелите крещяха поканите си направо към кораба, разкриваха пълни гърди, месести бедра и пристъпяха гордо, въртейки широки ханшове насам-натам. Малкото деца, които имаше, вече носеха на лицата си празния поглед на безнадеждността, а някои — вече белязано от алчност и коварство лице.
Отворените рани и белезите на просяците бяха най-яркият белег за безмилостната немотия на острова. Още по-зле бе за тези, които в битки бяха получили тежки наранявания, ако бяха изгубили крак или ръка — те явно трябваше бавно и мъчително да пукнат на този остров. Такива жалки създания с осакатени, обезобразени тела, с лица, изкривени в гримаса от нелечима болка, а до тях — изтощени и хиляди пъти обезчестявани жени, като вещици от ужасна приказка — всички те стояха в тъпа отдаденост на съдбата в тъжни редици.
Техните по-здрави другари по мъка, които още усещаха бегло пламъче жизнена сила, се бутаха безогледно пред пиратския кораб, може би за да уловят някоя монета, парче отпадък или нещо друго, което все още би могло да се използва.
Няколко моряка хвърляха монети от кораба и се смееха грубо, когато кокалести деца и полугладни мъже се биеха в плитчините за тези съкровища.
Стомахът на Шана се сви при вида на тази ужасна гледка. Тя винаги се чувстваше светска жена, пътувала много и образована, но нищо от това, което бе видяла или прочела досега, не я бе подготвило за тази сцена на мизерия. Най-накрая тя разбра защо баща й желаеше винаги така отчаяно да държи настрана бедността от хората, които обича. В пълните с мъка лица на децата тя разпозна нищетата, която като дете баща й е трябвало да изживее, и дълбоко в себе си усети да се надига разбиране към него. Но Шана бе прекалено уморена, прекалено изтощена, за да може да мисли. С болки във всички крайници, гладна, с главоболие под немилостивото слънце, тя се чувстваше като упоена.