В помещението настана мъртва тишина. Всички затаиха дъх в очакване на онова, което неизбежно щеше да последва.
Пелие, прострян на пода, плюеше нечистотиите от разцепената си уста. Изгарящите от омраза очи на все още изуменото му лице се впиха в Рурк.
Рурк спокойно хвана един стол за облегалката, придърпа го по-близо и сложи на него единия си крак. След това се наведе, опрял лакът на коляното, и поклати укорително глава.
— Страшно бавно възприемате, скъпи приятелю! Аз имам повече право на тази жена от вас. Гледал съм я като се перчеше наоколо, докато аз копаех на баща й. Аз ви посочих пътя до острова. Ако не бях аз, вие, господин капитан, щяхте отдавна да сте нахранили рибите край пристанището на Трейхърн.
Пелие обърна поглед към Шана, която, търсейки закрила, отново се притисна към Рурк. Пелие стана от пода, изтупа прахта от дрехите си. Беше напълно спокоен, но в това спокойствие дебнеше смъртна заплаха.
— Вече два пъти ме докосваш, робе! — заяви той.
— За да ви понауча на някои полезни неща, добри човече — кимна снизходително Рурк. — Полека-лека може би ще ви науча и на уважението, което дължите на хора, по-високостоящи от вас!
— От първия миг ми се изпречваш на пътя! — Сега вече Пелие с мъка сдържаше гнева си. — Боклук! Проклет боклук от колониите! А един боклук от колониите не ми е симпатичен!
Рурк сви рамене.
— Това си е ваша работа. Момичето обаче ми принадлежи.
Пелие окончателно престана да се владее.
— Трейхърновата женска е моя! — изрева той. Разбираше, че ако иска някога отново да има думата на тоя остров, не може да си позволи да загуби нито милиметър повече от своя престиж.
Той скочи, но Рурк блъсна стола с пищялите му. В същия миг той сграбчи метиса за ризата и го повдигна, пръстите на краката му едва достигаха пода. С другата си ръка Рурк го удари в лицето, а след това, при обратното замахване удари втори път с кокалчетата на гърба на дланта си. После го разтърси, както нямаше почва под краката, докато очите му сякаш щяха да изскочат от черната му глава.
— Да смятаме — промълви Рурк, след като най-после престана да го раздрусва, — че това ще е достатъчно за извикване на дуел. Имате право да изберете оръжията!
С тези думи той го блъсна грубо. Пиратът прелетя през цялата кръчма чак до дългата маса, която се обърка под тежестта му, и около него се разпиляха подноси, кани и печено месо.
Когато Пелие с почервеняло лице се надигна изпод тези остатъци, около устните му вече играеше хитра самоуверена усмивка. Съдбата на нахалника бе решена. На дуел досега Пелие не си бе намирал майстора.
— Имаш нож, нали, боклук такъв! Е, добре, покажи дали можеш да го въртиш!
Рурк само кимна. Постави стола до стената и накара Шана да седне. След това извади пистолетите от пояса си, освободи предпазителите и ги постави близичко до Шана върху една бъчва. Погледна я бързо. Шана почувства, че в този, може би последен миг, би трябвало да му каже поне една дума. Но сърцето й все още бе изпълнено с горчивина, устните й не се отвориха. Не смееше да го погледне в очите.
Кармелита се бе облегнала на вратата към задната стая, черните й очи закачливо блестяха, обичаше да гледа как си пускат кръв. Слабичката Дора се бе стаила с безизразно лице зад нея. Пиратите отместиха дългата маса назад и заеха места за представлението. Тлъсти суми пари разменяха собствениците си, сключваха се големи залози. Само Майката наблюдаваше сдържано предизвикателя.
Рурк зърна как Харпиен се хвана на бас с един холандец за шепа жълтици.
— Не се докачай, момче! — засмя се англичанинът. — Но трябва да се осигуря срещу загубата. Кесията, която ти дадох, ще се падне на победителя, както и цялото останало имущество…
Само Шана наблюдаваше сцената, изтръпнала от страх. Със свито сърце тя следеше всяко движение на Рурк. Мислите се блъскаха в изнурения й мозък. Беше ли този мъж, който сега влизаше заради нея в борба на живот и смърт, същият, с когото някога бе лежала в палеща страст, същият, когото в гнева си тя бе прогонила от пътя си? Този гняв сега й се струваше само като спомен от някакъв друг живот, недействителен и безсмислен; а сега тя се боеше за живота му.
Леката шпага, с която се биеше мелезът, не отговаряше на кривата сабя на Рурк. Затова Пелие взе в ръка абордажната сабя, която бе окачил до пистолетите си на гърба на един стол. Острието бе тежко и широко, съвсем малко по-късо от сабята на Рурк.
— Ето това е оръжие за мъж! — изсмя се Пелие. — Просто направено да убива. Е, добре! Значи до смърт, робе!