— Вие сте сатана! — изхлипа тя. — Адско изчадие, пуснато на земята, за да ме измъчва!
— Ох, не, Шана! Аз съм само човек от плът и кръв, с наранено сърце, който два пъти изпита отровното жило на вашите лъжи и измами! Аз съм само вашият съпруг по волята божия, от който се опитвате за втори път да се отървете. И то не по пътя на закона, а като искате да изцапате ръцете си с моята кръв!
Изнуреното сърце на Шана не можа да понесе тази атака, която я докара, цялата разтреперана, до прага на припадък. Рурк я хвана и разтърси, та чак зъбите й затракаха, но в погледа й отново проблесна следа от съзнание.
— Отсега нататък сте моя робиня — каза през зъби той.
Шана отвори уста, но Рурк не я остави да проговори.
— Отсега нататък сте моя робиня винаги когато около нас има някой. Ще се правите на покорна и мила, така че ония говеда, дето плюскат долу, да не се усъмнят. А не изпълнявате ли всяка моя дума, ще ви третирам като непокорна робиня. Разбрахте ли ме? Докато се намираме на пиратския остров, вие сте робиня, безпрекословно!
Той почака за отговор, за някакъв знак, че е разбрала, ала тя само го гледаше с безизразно лице. В мълчанието, изпълнило стаята, едно плахо почукване на вратата проехтя почти тревожно. Рурк постави Шана с нежна загриженост на един стол, на който тя остана да седи със скръстени ръце, без да помръдне, като безумна. Той прикри голотата й с един лек дюшек, преди да пристъпи към вратата.
С извадена сабя в ръка той дръпна резето и широко отвори вратата. Човекът, който се казваше Гетлие, застана в рамката на вратата, превит под товара на две напълнени почти до ръба ведра с вода. Той започна трескаво да се извинява.
— Сър! Аз бях личен прислужник на капитан Пелие, а сега ми казаха, че вие сте новият ми господар. Та ви нося, капитане, малко вода. Мисля, че ще пожелаете да се изкъпете.
Късогледите очи зад стъклата на телените рамки мигаха уплашено. Рурк му направи път. Подпрян на дръжката на сабята си, той наблюдаваше внимателно как изсипва ведрата в чебъра.
— Как попаднахте между пиратите? — запита най-после Рурк. — Говорите като образован човек.
Гетлие прекъсна работата си и се опита да позабави отговора си.
— Учител бях в Сан Доминго. Като дете Пелие ми беше ученик, макар че още тогава долавях, че ще свърши зле. Преди няколко години бях на един малък кораб на път за Англия. Пелие бе пиратът, който ни плени. Хареса му се да ме направи свой роб… Ще желаете ли още нещо, капитан Рурк?
Рурк посочи стаята.
— Може би ще намерите утре малко време да изчистите тука. Така, както е сега, не е подходящо дори за мъж, а дамата още по-малко би могла да живее в тази кочина.
— Разбира се, сър. Ще помета и ще почистя. И ако госпожата има някакви желания, за някоя дребна монета Дора сигурно ще е готова да помогне… — И той добави, за да обясни: — Дора, малкото момиче от кръчмата…
Гетлие излезе и Рурк можеше най-после да се погрижи за леглото. В една от раклите откри чисти чаршафи и ги просна върху натрупаните дюшеци, които подравни колкото беше възможно. В науките, които бе учил през детството си, не влизаше и изкуството да подрежда легло.
След като приготви леглото, той донесе едно ведро, което обърна, за да седне на него до Шана. Освободи заспалото момиче от останките от мръсните й дрехи, които също изхвърли през прозореца. С мокра кърпа той изми лицето на Шана, като внимаваше да не причини болка на изгорелите й от слънцето бузи. Когато бършеше ръцете й, прехапа устни от гняв: веригите, които й бяха сложили, когато я плениха, бяха оставили дълбоки рани в нежната плът. Е, добре. Поне на един от нейните мъчителя той даде заслуженото.
С паница хладка вода в ръка той отми засъхналата кал от краката й и ги подсуши. Позволи си само за миг да погледне с нежност благородното й, уви, толкова изнурено и опозорено тяло. За сплъстените коси на Шана в момента не можеше да се направи много нещо. Той вдигна на ръце нежното момиче и го отнесе в леглото. Покри я с един чаршаф и остана дълго така да я наблюдава.
„Тъжно е, любима моя, че все още приемате за истина една лъжа. Повярвайте ми, никога не съм ви мамил…“
Стори му се, че Шана като че ли го чу, лицето й се отпусна в доверчива усмивка; тя се обърна настрани и се сгуши под чаршафа.
Рурк постави едно кресло до прозореца, постави пистолетите на съседната масичка и притегли табуретка за краката си. Най-сетне полегна и той, със сабя на коленете, готов да защищава покоя на любимата жена.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА