Рурк промърмори нещо на себе си, дръпна от лулата, издуха цял стълб дим във въздуха, като наблюдаваше как се стели надолу на кръгчета.
— Аз също не съм се родил пират — подхвана неочаквано Майката.
Рурк го погледна въпросително. Гласът на Майката сега звучеше някак различно, не беше нито дрезгав, нито вулгарен.
— Бях млад, на върха на кариерата си — продължи Майката. — Бях професор в Портсмут, можете ли да си представите! Каймакът на обществото, хора със синя кръв посещаваха лекциите ми. Ала един ден някакъв подлизурко преиначил думите ми и бях обвинен, че подбуждам към измяна. Не се церемониха много и ме хвърлиха в затвора. След това ме записаха да служа във военния флот като обикновен моряк…
Той млъкна, взрян в тъмнеещата жар в камината. Рурк не го подкани да продължи. Но след малко Майката изпъшка и сам подхвана отново:
— Да ви покажа ли белезите от камшиците по гърба ми, мистър Рурк? Трудно ми бе да изуча мореплаването и боцманът бе убеден, че непременно трябва да ми помогне… Накрая капитанът реши, че съм тъп, и ме продаде като роб на Трейхърн. Та именно на Трейхърновото разбиране за справедливост има да благодаря за това, че сега трябва да живея сред тази паплач. Пазете се да не ви сполети отмъщението му! В Лос Камелос не можете да се върнете никога, освен ако сте готов да платите с част от живота си, ако не и изобщо с целия. Внимавайте тази жена да не ви влезе под кожата, момчето ми, иначе току-виж поискате винаги и непрекъснато да я притежавате…
— Ами — отвърна грубо Рурк, като се опитваше да играе добре ролята си. — Под всяка пола едно и също! Докато баща й плати парите, ще ми е омръзнала!…
— Това значи, че сте разумен. Зная, че не сте долен разбойник. А няма и да останете дълго при нас.
Рурк понечи да възрази, но Майката вдигна ръка да замълчи.
— Другите бяха вече решили да ви премахнат от пътя си при подходящ случай. Затова и Харпиен така великодушно ви хвърли кесията си. Беше убеден, че скоро ще си я получи обратно. Но тогава вие светихте маслото на Пелие, нещо, за което всеки от нас отдавна мечтаеше. Станахте един от нашите, спечелихте си известна доза свобода и уважение. Ала никой не се съмнява, че ще си отидете. Младите енергични момчета, попаднали някак при нас, винаги твърде бързо ни обръщат гръб. Надяваме се само вашето напускане да не ни струва твърде много кръв. И все пак повечето желаят да се махнете, както винаги става. Вие напомняте безпощадно на всички ни за младостта и силата, които отдавна сме загубили… Така че вървете по пътя си, смели приятелю, но не се доверявайте никому, дори и на мене. И не ни предизвиквайте прекалено, не повече от това, което можем да понесем. Сигурно вече сте разбрали, че в тази дупка тук и ние самите не ценим кой знае колко собствения си живот, придаваме му твърде малка стойност. Аз самият гледам само да убия времето, което ми остава, търся малко свобода, докато смъртта ме отърве от това живуркане. Може би това да е причината, че само за да придобием някакво безсмислено богатство, ние се излагаме на какви ли не опасности и не се боим от смъртта…
Рурк не знаеше какво да каже на цялото това философстване. Духът, затворен като пленник в това огромно туловище, го караше да изпитва известен респект. Потънал в размисъл, Рурк бе забил очи в лулата си. Майката не проговори повече, може би потънал отново в дрямката си, краткият миг на истината бе отлетял. Рурк се надигна и се отправи нагоре по стълбата, съблече се и се качи на леглото, като остана седнал в отредената му половина; опрял гръб на бароковото табло, обгърнал с ръка високо сгънатите си колена, той наблюдаваше спящата си съпруга, като се утешаваше, че все пак не му се налага да се измъкне призори. Ветрилото на златните й коси се стелеше около лицето й, скрита в тази лавина, се белееше нежната й ръка, на лунната светлина златният пръстен блестеше.
— Ти си моя жена, Шана Бошан! — прошепна той. — И искам да те имам като съпруга. Ще дойде някога денят, в който ще обявиш брака ни гордо на целия свят. Господ да ми е на помощ, зная, че така ще стане…
Жегата, която настъпи още с изгрева на слънцето, вече предвещаваше какъв ще бъде денят. Шана все още спеше дълбоко, увита в чаршафа си. Рурк тихичко се облече и слезе долу, да потърси нещо за закуска. Под сърдития поглед на Майката снощи Шана не бе могла да хапне почти нищо. Рурк имаше намерение поне закуската да мине на спокойствие.
Само Дора се въртеше около огнището, а Майката — захъркал силно в креслото си — бе единственият посетител в кръчмата. Навярно евнухът кой знае откога вече бе отвикнал да използва леглото. Както му призна веднъж Харпиен, щом легнел, евнухът се чувствал притиснат от собственото си тегло и се страхувал, че някой ден изобщо няма да може да стане. Истински кошмар!