Отвътре Рурк бушуваше, ала отговори с лек тон и съвсем искрено:
— Ох, капитане, вече ми е трудно да се отделя от нея. Но да не говорим повече за това. Какво правите с нашия кораб?
— Ами да, половината от тоя кораб е ваша, след като Роби вече го няма… — Той замислено почеса стърнището на брадата си. — Та ние се разбрахме. Защото е най-големият кораб. — Харпиен посочи към по-малките кораби, които се люлееха, закотвени в залива. — Мислех си, значи, да качим някои неща на борда. Провизии и прочее. Именно в случай, че великият господар Трейхърн рече да довтаса с проклетия си флот. За тази вечер очакваме шалупата да се върне с отговора му, дали ще плаща откупа или не. Но не бихме искали, ако той си даде труда сам да дойде, да ни свари неподготвени.
Рурк кимна към останките на разбития кораб на пясъка.
— Ако тогава испанската флота не беше…
— Ами! — прекъсна го Харпиен. — Това бяха само някакви водни бълхи! Много месинг, знамена и дандании, а под тях нищо! Не могат и да се сравняват с Трейхърн. Ако някой може да ни хване за гушата, това е именно той.
Рурк слушаше мълчаливо.
Англичанинът се наведе през релинга. Рурк проследи погледа му. Две тежки коли, теглени едва от мулетата, излизаха от края на селото. Като се приближиха, Рурк видя бурета с вода и двойно по-голям брой бурета с ром и бира. На втората кола бяха натоварени сандъци с осолено месо и други храни, но имаше и ракли, преливащи от сребро, злато и друга плячка. Хоукс, седнал на капрата, бе поставил до себе си малкото черно сандъче със златни монети.
Това малко сандъче бе качено най-напред на кораба и прибрано бързо-бързо в капитанската каюта. Останалият багаж бе разпределен по оръдейната палуба, където го закрепиха така, че да не пречи на обслужването на малките топове. Не без радост Рурк и сега видя, че отмъкнатият от господарската къща сандък с непотребните мускети на Трейхърн все още е на борда. Стоеше си на мястото, където корсарите бяха отворили това „несметно съкровище“
След като всичко бе подредено, Харпиен отново се обърна към Рурк.
— Сега мога ли да ви помоля да освободите въжетата? Ще изтеглим кораба отново на старото му място с помощта на котвеното въже.
„Има нещо в погледа му“ — помисли Рурк, но не отвърна нищо.
— Ще оставя неколцина на борда — обясни Харпиен. — Да наглеждат. Ако не сте видели, ще ви кажа, че сандъчето със съкровището е здраво заключено, а сам човек не може да го повдигне. — Той се закиска доволно. — Ключовете Майката държи в панталоните си. Просто начин да си пази и своя пай. Все пак, като изключим нас двамата, капитан Рурк, Майката е единствената честна мутра из този край…
Харпиен се облегна назад избухна във весел хохот, като че ли бе разказал някаква нова шега. Накрая избърса носа си с ръка.
— Не се обиждайте! Както виждам, дамата вече ви очаква, изпълнена с копнеж.
Рурк почувства, че го отпращат и нямаше друг избор в момента, освен да се спусне надолу по грубата настилка на кейовата стена. Отвърза въжетата и изпрати с очи кораба, който екипажът изтегли отново в по-дълбоки води с помощта на рудана на котвата.
Рурк вървеше край кея. Шана вече се бе върнала и го чакаше. Изглеждаше все така горда и непреклонна, както и преди това, но сега избягваше погледите му. Пусна подгъва на полата си и мълчаливо го следваше.
Рурк свърна в кръчмата да пие една бира, а Шана изтича нагоре по стълбите към стаята си. Тя седна на дъската на прозореца и го отвори. На небето бяха надвиснали тъмни облаци, бе душно, наближаваше буря. Шана изпъшка, разпусна косата си, зарови пръсти в дългите кичури. На двора някакво момченце играеше с едно малко прасе. На последните слънчеви лъчи черните му къдри блестяха подобно на косата на Рурк на светлината на свещите…
Гетлие бе приготвил банята и потънала дълбоко в най-противоречиви мисли, Шана се отпусна в хладката вода.
„Много особен човек сте, мили ми господин Бошан — помисли тя, като едва не го изрече на глас. — Обсипвате ме с доказателства за внимание, каквото се полага на любима, а след това ме ругаете като дете и сам си навреждате, като ми обяснявате, че съм последният човек, който би подхождал за ваш спътник в живота.“
Потънала в мисли, тя се отпусна до брадичката си във водата. Думите му я бяха засегнали дълбоко, бяха наранили нейната гордост, ала тя виждаше и зрънцето истина, която се криеше в тях. Всички други, които ламтяха за брак с нея, все гледаха с едно око и към богатството на баща й.
„Дори и да е така, капитан Рурк — заговори подигравателно тя към отраженията си в огледалото, които показваха от всички страни красотата на тялото и на усмихнатото й лице, — дори и да съм виновна, че сте натясно и че ви чака въжето, не забравяйте, сър, че в същото време само аз съм ключът към прошката на баща ми! Така че по това поне сме квит…“