— Прав сте — се съгласи Рурк и погледна Шана. — Ще избягаме, щом се открие възможност.
Сега вече Гетлие се почувства в сигурни води. Той бързо привлече един стол и седна на ръба му, силно наведен напред.
— По този канал — подхвана лекцията си бившият учител — не може да се мине лесно, ако духа западен вятър. Но след буря ветровете винаги се обръщат на север. Тогава моментът е най-благоприятен.
— Ще трябва да се подготвят някои неща… — очите на Рурк искряха от желание за приключения. — Ще можете ли да дойдете, като се стъмни?
Един последен въпрос гореше на устните на Гетлие.
— А момичето… Дора, ще я вземете ли?
— Но да, но да, сър! — го увери Рурк. — Няма да оставим една чиста душа при тия плъхове!…
— Ще се върна скоро. Късно вечерта или ако бурята стихне, и по-рано. Ще кажа на Дора да приготви всичко, каквото ще ни трябва.
— Решено, Гетлие! — каза Рурк сериозно. — Смелост, приятелю!
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Стаята се бе превърнала в някакъв самостоятелен свят — вярно убежище от яростните ветрове, които бушуваха над подивелите вълни и се нахвърляха върху къщурките, построени от слабите човешки ръце. Блатото поемаше много от силата на кипналото море, ниската дюна оставаше почти незасегната. Убежището на пиратите, сгушено под гребена на планината, предлагаше със здравите си стени и тежкия плочест покрив завет и подслон. А тежката дъбова врата запазваше Шана и Рурк от всеки оскотял пияница, който можеше да дойде от кръчмата. Мъчително бавно минаваха часовете на този следобед, безмилостно шибан от камшиците на бурята. Пиратите непрекъснато топуркаха с ботушите си нагоре по стълбата, тропаха с юмруци по вратата, настояваха, жалваха се — нека Рурк пусне, по дяволите, тази жена, която са му поверили, да им потанцува или да ги поразвлече малко… Само заплахите му, че ще излезе с ножа или брадвата, държаха все още тези негодници в шах.
Постепенно започна да се здрачава, над острова се спусна мрак. А стъклата на прозореца все още дрънчаха под нестихващите напори на вятъра, плочите на покрива потракваха. За Шана обаче яростната буря бе добре дошла. Защото колкото по-страшно ставаше навън, толкова по-закътано бе в стаята. Струваше й се, че цял живот не е копняла за нещо друго, освен докато бурята е погълнала целия свят, да лежи в прегръдките на един мъж, чието име е Рурк, та да изпита тази топла сигурност. Сега вече този мъж бе действителност. Обърнеше ли глава, той вдигаше очи и й се усмихваше като се събудеше от сладкия си унес, тя можеше да се вслушва в шумовете, които свидетелстваха, че той е при нея — как ходи из стаята или как се рови из картите. И нека бурята заплашва, че ще ги помете безмилостно и двамата в морето, Шана вече не се боеше от нейната мощ; никога вече — сега тя знаеше това със сигурност — нямаше да се бои от светкавиците и гръмотевиците.
Все пак беше истинско облекчение да чуят най-сетне почукването на Гетлие. Той мълчаливо риташе с крак пред себе си голям вързоп. След като внесе вечерята и заключи вратата, той разгъна вързопа с нескрита гордост. Вътре имаше въжена стълба, която щеше да свърши добра работа при бягството. Като си тръгваше, Гетлие се поспря на вратата, на лицето му бе изписана загриженост.
— Дора трябваше да се скрие в кухнята, за да се отърве от преследванията на Харпиен и на останалите. Кармелита им поднесе и ядене, и пиене, и какво ли не, но те сега търсят други забавления…
Часовете ставаха все по-сиви и бавно се провлачваха към нощта; воят на вятъра късаше нервите. Пиянските викове от кръчмата започнаха постепенно да стихват, само от време на време се разнасяше дебелашки хохот. Нощта наближаваше. Рурк неспирно кръстосваше стаята, всеки път по една и съща следа. За кой ли път вече проверяваше заредени ли са пистолетите, опитваше острието на сабята си.
Сега стихията изпълняваше някаква друга музика. Ветровете отдавна вече не връхлитаха така силно върху покрива, дъждът се бе превърнал в завеса от ситни капчици. Заговорническа ръка почука на вратата и Рурк знаеше, докато издърпваше резето, че ще види Гетлие.
— Ще накараме тези типове да видят какво е страх — ухили се дребният мъж, който с всяко ново идване изглеждаше все по-променен. — Все пак трябва да има и малко отмъщение, нали така?
Но Рурк не се разгорещяваше.
— Навярно ще трябва да отложим тръгването — каза той сериозно. Лицето на прислужника се издължи.