Шана спря, изкриви едното си рамо надолу, отпусна малко долната челюст и се опита да покаже нова походка, като леко влачеше единия си крак.
— Добре, много добре, пират Бошан! — ухили се Рурк. — Сега вече никой не може да познае, че това плашило е предрешена принцеса.
Развеселена, Шана закуцука към него, но се препъна. Беше чудесно, че той бе протегнал вече ръка към нея и тя можа да се хване. Рурк обаче просто не можа да устои на това закачливо момчешко лице, позасенчено от платнена шапка и червената кърпа, налагаше му се да целуне тези дръзки устни, а и Шана смяташе, че е действително наложително… Дълго двамата странни моряци останаха прегърнати, забравили всичко в пустошта на блатото — две чужди на тази пустош пъстри растения, разцъфтели от любов, и няколко заблудени слънчеви лъча всред блатото.
— Гетлие сигурно е изгубил търпение — прошепна Шана.
Рурк кимна. Простря кожения си елек на земята, сложи на него припасите, които носеха, а също сребърния кинжал на Шана и пистолета си и направи отново вързоп. Два пистолета той пъхна в колана си — нещо съвсем естествено за пиратския остров. Своите дрехи скриха в един храст, нацапаха с кална вода от блатото моряшките си дрехи и лицата си. Само кривата сабя би могла да събуди подозрение, трябваше някак да я скрият. Замислен, Рурк гледаше благородното острие, не му се искаше да я остави, още повече че сигурно много скоро щеше да има нужда от нейните услуги, след като изпразни пистолетите. Намери някаква тояга с приблизително същата дължина и усука с останалите ивици платно сабята заедно с тоягата — можеше да се подпира из пътя… Формата беше малко необикновена, но всеки, който би се опитал да разпитва, би могъл да я опита…
И така, един дребен, окалян моряк, леко гърбав и наказан от съдбата със сакат крак, в компанията на друг един моряк, хубав и висок наистина, но също с крив крак и още по-крива тояга, прекосиха хълмовете на острова и скоро наближиха морето. Поздравиха, буботейки, някакъв самотен старец и най-после стигнаха на плажа, близо до шхуната на пиратите. В сянката на една палма те седнаха и целият свят можеше да види как за никъде не бързат и просто искат да подремнат.
Притихнал и неподвижен, островът се изтягаше под безмилостното слънце на късния следобед.
А на кея до пристана бе седнал някакъв мъж с очила, до него на скалата седеше млада жена — и двамата също мълчаливо очакваха нещо…
Само който би се вгледал по-внимателно, щеше да забележи, че човекът с очилата непрекъснато отправяше притеснено очи нагоре към хълма. Там горе се издигаше тъничък стълб дим.
Ала островът се задъхваше от жегата, никой не забеляза двете двойки, никой не пресметна, че две и две прави четири.
Някакъв глух тътен, тънката нишка дим над хълма нарасна в гъст, черен облак. Изведнъж сякаш целият хълм избухна в пламъци; лумнаха искри, димът се кълбеше като буреносен облак.
Възбудени викове се разнесоха от селото. От пламъците горе на хълма се откъсна огромна огнена топка, която се затъркаля към дървената къща и замята към нея пламъци. По стените и покрива вече проблясваха трептящи езичета.
Цялото село беше на крак. Като мравки всички запъплиха нагоре по хълма. Виковете за тревога измъкваха все повече хора от хижите и колибите. Образуваха верига, за да вадят с кофи вода от близкия поток. Най-смелите се хвърляха с мокри парцали по периферията на пожара, за да пресекат пътя на огъня.
Все още никой не бе забелязал мъжа с очилата и момичето на кея. Никой и не поглеждаше към тях. Не видяха как се качиха на една лодка и спокойно загребаха към шхуната.
Вахтата на „Гуд хаунд“ бе излязла на релинга. Моряците тревожно се взираха в играта на огъня. Докато Гетлие и Дора гребяха по протежение на неохраняваната страна на шхуната, двамата маскирани матроси под палмата също скочиха, хвърлиха шапките и сандалите си в храстите и хукнаха боси по пясъка към водата.
Рурк отдавна бе освободил сабята от тоягата, бе навързал платнените ивици, за да закачи оръжието на рамото си. Само няколко стъпки ги деляха от водата, когато той установи, че е сам. Шана се бе спряла на половината път и се опитваше да къса платнените превръзки от гърдите си. Рурк се втурна назад и се опита да я дръпне за ръка.
— Не мога да си поема въздух! — проплака Шана. — Просто не мога да дишам! Съвсем няма да мога да плувам с това!…
Едно последно дръпване и Шана бе освободена. Рурк затъпка с крак превръзките в пясъка. Хванати здраво за ръце, те скочиха към водата, само няколко стъпки още и те нагазиха, гмурнаха се. Рурк плуваше покрай корпуса на шхуната, търсеше веригата на котвата. Щом се хвана за нея, той протегна ръка към Шана. Тя се вкопчи и бавно, за да не привлекат с някакъв звук вниманието на пиратите, Рурк издърпа Шана.