— Вън! — изхриптя тя.
— Както заповядате, премилостива! — заговори сър Гейлърд, като дори и не подозираше, че се бе разминал на косъм с опасността да остане сакат завинаги. — Нервите ви са опънати. Ще говорим за това по-късно…
Той направи няколко крачки, като се препъна в патерицата си. И тъй като винаги се хвалеше с отличната си памет, сега навреме се сети, че трябва да куца с превързания крак. Зад него вратата се хлопна с трясък.
Шана се облегна на вратата и й трябваше време, за да прогони от мисълта си гадното присъствие на сър Гейлърд.
Едно стенание, изтръгнало се от измъчените гърди на Рурк, я накара бързо да забрави гнева си. Тя литна към леглото му. В сумрака на стаята лицето му изглеждаше зачервено и потъмняло, главата му се мяташе ту наляво, ту надясно, като че ли беше захваната съвсем хлабаво към раменете. Ръката, която Шана постави на челото му, не и показа нищо успокоително — кожата беше суха и гореща. Шана почувства, че я побиват тръпки от ужас.
Тя тихичко проклинаше всичките изискани училища, в които я бяха пращали. Бяха я учили какъв реверанс се прави при представяна в двореца, как се върви, как се плетат безсмислени стихчета; умееше да седи по часове пред гергефа и да майстори чудни бродерии… Но не я бяха научили на нищо от онова, което можеше да й бъде от полза в ежедневието. Нямаше понятие от церене, мехлеми, гледане на болни и ранени. Сега можеше да разчита само на едно — на здравия човешки разум. Щом го тресеше и челото му изгаряше в огън — слагаше студена вода. Щом се мяташе и говореше несвързано — тя му говореше нежно и го галеше, докато се поуспокои. Бе поръчала да донесат силен бульон — бяха го сложили върху нагрятата плоча до леглото — и щом Рурк дойдеше за малко в съзнание, тя изливаше в устата му по няколко лъжици. Толкова малко можеше да направи…
— Толкова малко!… — проплака Шана с нарастващо отчаяние. Сълзите премрежваха погледа й и лицето на Рурк ставаше неясно. Душата й се свиваше от чувство за безизходица. — Моля ти се, мили боже, моля ти се!… — в тишината на стаята молитвата й прозвуча като скимтене — не позволявай да умре!…
Тъмните сенки на вечерта плъзнаха над полето, луната се появи като червено цвете на хоризонта. Шана се бе свила на едно кресло до леглото, понякога задрямваше, но повечето време се взираше в Рурк. Гледаше безучастно как луната се носи над върховете на дърветата с цялото си тропическо великолепие, вслушваше се в тиктакането на красивия стенен часовник, който отмерваше час след час в безкрайната нощ.
Започна нов пристъп на треската, стенанията станаха по-силни, още по-мъчителни — несвързаните слова. Шана се страхуваше той да не поиска да стане, знаеше, че няма да й стигнат силите, да може да го задържи в леглото. Тя подреди възглавниците му, седна на леглото, говореше му успокоително, галеше лицето му, опита се дори с някаква детска песничка да разведри измъчената му душа.
О, боже! Изведнъж лицето на Рурк се разкриви от ужас, очите му се опулиха. Той грубо я сграбчи за раменете, дръпна я към себе си, трескавите му пръсти са забиха в кожата й!
— Проклятие! — пъхтеше той. — Не съм виждал момичето никога досега!… Защо не ми вярвате?…
Той скръцна със зъби и бутна грубо Шана далеч от себе си. След това се отпусна на възглавницата и се взря с невиждащи очи през отворената балконска врата навън. Някаква безкрайна тъга изкриви надолу ъгълчетата и а устните му, с напевен глас, като безумен, той започна да декламира:
— Четири стени… таван… под… врата… Брой камъчетата…! Брой дните… едно, две, три, четири… Но ще мога ли, добри човече, като слънцето никога не виждам…
Тази полупесен заглъхна в несвързано бълнуване, очите му се затвориха. Шана понечи да вземе мократа кърпа от паницата, но застина така, защото думите отново станаха по-ясни — люти и гневни като изражението на лицето му:
— Добре, вземете всичко! Вземете и живота ми! Няма значение, след като тя… ме остави. Проклета да е! Проклето да е измамното й сърце! Господи, колко я мразя! Неверница! Измамница! О, как ме примамва и изкушава! Подлъгва ме и се изплъзва. Желая я все повече! Къде остана волята ми?!…
Гласът на Рурк се прекъсна, той се разхълца, скри лице в гънката на лакътя си. Гърлото на Шана се сви. Нямаше лек за мъката, която късаше сърцето й. С плувнали в сълзи очи тя се опитваше да го успокои, но думите й не достигаха до него. Той вдигна ръцете си и ги заразглежда, въртеше ги пред очите си, сякаш никога не ги бе виждал.
— И все пак… аз я обичам. Можех да се освободя, да избягам… държат ме нейните хиляди вериги! — Ръцете му се свиха в юмруци. — Да остана не мога… и да си ида не мога… — Рурк затвори очи. Кошмарът бе отминал.