Съсипана и отчаяна, Шана наведе глава и заплака. Колко безогледно, колко безразсъдно бе плела мрежите си около него! Но не, тя не търсеше да му постави клопка, не бе искала такова нещо! Както не би искала сама да бъде окована във вериги… В онази студена, тъмна нощ в затвора в Лондон тя не бе и предполагала как ще свърши всичко това. Та то беше само игра, само трик, за да надхитри баща си, да докаже сама на себе си, че не е по-малко умна от който и да било мъж… Ала не бе помислила, че и другите имат чувства и желания…
Сълзите капеха по скръстените й на скута ръце. Сълзи от срам. От всички мъже, които бе наранявала с острата кама на езика си, Рурк сигурно беше единственият, когото никога не бе искала да нарани. А ето че сега той умираше — по нейна вина. И тя не можеше да направи абсолютно нищо; отровите в кръвта му сега бяха пресушили цялата му кипяща жизненост. Тя не можеше да помогне с нищо. Можеше само да седи и да наблюдава.
— О, по дяволите! — извика Шана и се втурна да кръстосва стаята, чупейки отчаяно ръце. Напразно ровеше и ровеше в паметта си, да може само да се сети за нещо, за някакво малко зрънце знание, което би могло да донесе спасение! Спасение за нея и за Рурк…
„Когато мама имаше треска, й пускаха кръв. То не помогна, тя само отслабна още повече от загубата и кръв и умря… Ако се бях съгласила с хирурга и го оставех да отреже крака… Какво щеше да стане?! След като една рана загнои, колко ли гноища и треска щеше да предизвика отрязването на целия крак… Това дори можеше да ускори смъртта му.“ Как щеше тогава тя да си прости?…
Въпроси, въпроси, само въпроси и никакъв отговор. Тревогата и изтощението блъскаха като с чукове мозъка й, мислеше, че полудява, не можеше да се хване за една ясна мисъл. Шана избърса отново потта от челото на болния, зави го, даде му малко бульон, погали го. Като коварен зъл демон постепенно я завладяваше някакво парализиращо примирение, което тровеше всичките й предани, любящи усилия. Шана отпусна ръце в скута си.
Бълнуването пак започна.
— За мене това е нищо… Не ме трогва… Тя трябва да получи подаръка…
Това беше едно безкрайно мъчение.
И когато черното небе избледня, когато изгря слънцето и прехвърли своите лъчисти мостове през вратата на верандата, Шана най-после потъна в неспокойна полудрямка. Тя смътно долови да се отваря и затваря някаква врата. Изведнъж пред нея изплува някаква огромна сянка, на устните й замря вик на ужас — бе й се сторило, че ще види духа на Пелие… Беше Питни. Шана облекчено въздъхна. Отпусна се отново в креслото и разтърка челото си.
Дрезгавият глас на Питни прозвуча над нея, изпълнен с обич, но и с мъничко сарказъм:
— Знаех си аз, че няма да се доверите на никого!
Шана не знаеше какво да отговори, само погледна тъжно към Рурк.
— Така няма никакъв смисъл! — каза Питни. — Ако я карате така, скоро не ще можете да бъдете полезна нито за него, нито на себе си. Вървете в покоите си и се опитайте да поспите. Аз ще бдя вместо вас.
Той не допусна възражения, вдигна я да се изправи и я избута навън през вратата на верандата.
— Вървете сега, вървете — каза тихичко той, като видя загриженото й изражение. — Аз ще пазя вашия съпруг толкова добре, колкото и тайната ви!
На Шана не оставаше друго, освен да се подчини. Напълно изтощена, тя тръгна, залитайки, към леглото си и така, както си бе облечена с дрехите, които баща й бе донесъл от „Хамстед“, легна между чаршафите. Само след няколко вдишвания бе вече заспала.
Мислеше, че са минали само няколко мига, когато Хергъс я разтърси да се събуди.
— Хайде, Шана! — настояваше тази славна жена. — Трябва да хапнете поне малко!
Шана скочи рязко на крака, гледаше изумена стенния часовник. Показваше три часа. Беше следобед! Неохотно тя взе парченце от пшеничения сладкиш върху подноса и се втурна към верандата, прехвърли се през решетката, която разделяше стаите. Питни седеше до постелята на Рурк и редеше пред себе си някакъв пасианс.
Исполинът вдигна тежката си глава, изненадан от неочакваната поява на Шана.
— Баща ви остана малко при мене да ми прави компания — съобщи Питни и посочи към картите. — Но той не понася карти и си тръгна.
Шана не отвърна. Бързо отиде до Рурк — челото беше все така горещо. Тя повдигна завивката и простена, като видя червените петна нагоре по целия крак, почти до кръста и надолу чак до стъпалото. Питни опипа подутините, лицето му стана още по-мрачно.
— Май че трябва да остане без крак — каза той тъжно. Достатъчно бе чул и видял през живота си хора, осакатени от хирурзи и лечители. Защо оставяха тия касапи да осакатяват беззащитни хора!