— Добрите духове да са ни на помощ! — провикна се той, но веднага приглуши гласа си. — Ясно е, тримата роби трябва да бъдат възнаградени за това, че са ви помогнали!
Рурк се окашля и поиска да постави един друг въпрос:
— Сър — започна той, — мистър Гетлие и мис Дора смело рискуваха живота си. Щом ще говорим за възнаграждение, трябва да се помисли и за тях! Защото се боя, че за да ви бъдат в услуга, те изпаднаха в голяма беда…
— Бъдете уверен, че няма да ги забравя! — Трейхърн хвърли поглед към Питни. — Беше ми казано, макар че и на мен самия ми минават достатъчно мисли по този въпрос, че най-голямата услуга сте ми направили вие, като върнахте дъщеря ми здрава и читава у дома. Щом силите ви се възвърнат, ще ви дам документите и ще сме квит. Вие сте свободен човек.
Трейхърн очакваше изблик на радост, според него си заслужаваше. Вместо това Рурк сбърчи чело, като се взираше ту в единия, ту в другия. Питни изглеждаше силно смутен и Рурк не можеше да си обясни какви са причините за това. Трейхърн изглеждаше озадачен, че отговорът му още се бави.
— Сър — проговори най-сетне Рурк. — Наистина ли настоявате да позволя да ми се плаща за нещо, което беше само мое проклето задължение, мой дълг? Като избягах от цяла орда разбойници, аз направих преди всичко услуга на самия себе си. А не можех да оставя невинни хора в беда. За такова нещо не мога да приема заплащане!
— Ами! — изсумтя Трейхърн. — Още с двете мелници вие си заслужихте свободата!
— Те щяха да бъдат ваши и ако служех при вас, без да съм роб. Това не ми струваше нищо, аз винаги щях да служа на своя господар колкото ми позволяват силите.
Орлан Трейхърн го изгледа смаян, но Питни отбягваше да срещне погледа на Рурк.
— Ако не бях принуден — припомни Рурк на Трейхърн с лукаво намигване — да си купувам скъпи дрехи, отдавна да съм събрал достатъчно пари, да се откупя от робството.
Сърцето на търговеца проговори у Трейхърн:
— За вашите дрехи аз съм платил много повече, отколкото вие!
Рурк се засмя, но веднага продължи със сериозно изражение, като все поглеждаше Питни, който се бе изпотил до челото. Твърде добре бе схванал двусмислието в думите на Рурк.
— Винаги съм се славел като човек, който си плаща и последното пени, което дължи някому. — След тези думи Рурк отново върна погледа си върху господаря на острова. — Като ви дам някой ден пълна сметка за дълговете си, няма да има съмнение, че свободата не ми е била подарена!
— Странен човек сте, Джон Рурк! — изпъшка Трейхърн. — Ако бяхте търговец, не бих искал да имам вземане-даване с вас, защо го явно не искате и да чуете за честно заплащане.
Той се надигна от креслото, постоя изправен, като гледаше изпитателно Рурк.
— Защо не мога да се освободя от чувството, че току-що платих повече, отколкото ми позволява кесията?
Той поклати глава и се обърна да върви. На вратата пусна Питни пред себе си и още веднъж изгледа ранения.
— Търговският ми усет надушва някаква опасност. Минах се с нещо, мистър Рурк, но още не зная какво е.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Орлан Трейхърн хапна съвсем леко на закуска и бързо напусна масата, за да избегне разговора със сър Гейлърд. Благородникът беше свикнал сутрин да прави компания на семейството. И винаги успяваше да завърти разговора — независимо от първоначалната тема — така, че да започне да изтъква предимствата да вложиш пари в една малка корабостроителница, която ще може за стойността на един-единствен голям търговски кораб да произвежда стотици шхуни и шалупи. Неговият кръг от теми бе много ограничен, но наистина будеше удивление способността му да обръща разговора все на тази тема.
Точно този вид умение обаче не беше по вкуса на всекиго от семейството, така че господарят на острова напусна къщата със скорост, която не би могла да се предполага на неговата възраст и при неговото телосложение. Преди това хвърли на дъщеря си поглед, изпълнен със съжаление. Шана неспокойно погледна как баща й се измъква и я оставя. Сър Гейлърд обаче не се смути ни най-малко. Добрите му маниери при хранене не му позволяваха да говори на масата с пълна уста — за което Шана бе безмерно благодарна — но тези маниери пък не му пречеха да опипва стръвно с поглед закръглените й форми.
Шана изказа почитта си към госта с едно кратко кимване и се оттегли в салона, като помоли Берта да сервира там чая — много се надяваше, че там ще може да си го изпие на спокойствие. Но едва бе седнала на дивана, когато влезе напето и сър Гейлърд. Още бършеше устните си от закуската с изискано потупване с кърпичка, която бързо прибра в маншета на жакета си. Когато Берта понечи да налее чая, благородникът я бутна настрана.