Рурк се наведе, подпрян на бастуна, понечи да погали косата й.
— Не мога ли да я докосна само за миг?
Тя не отговори; късаше листенцата на някакво цветче, ръцете й незабележимо трепереха.
— Желая ви. — Шепотът му искреше от огън.
— О, Рурк! Не говорете така!… — Шана изведнъж се разхълца. — Не мога…
Тя притисна бързо устните си с ръка, не смееше да отвори очи, опитваше се да се бори с прилива на желанието, който заплашваше да я повлече, цветчето от ръката й незабелязано падна на земята.
— Шана! — провикна се Рурк, смаян от този пристъп на чувства. — Шана! Вие никога не сте се бояли от мен?!
„Да! Все пак! Боя се! — крещеше нещо в нея. — Страх, че ще ме докосне и ще изчезна, ще се превърна в нищо в ръцете му. Страх, че ще ми каже «Обичам ви» и аз ще се стопя в нозете му. Страх, че при него аз преставам да бъда самата себе си. Защо не иска да разбере? Твърде добре изучих себе си, твърде много ви обикнах. Лекувах раните ви, успокоявах бълнуванията ви… Със свито сърце очаквах дни и нощи думичка на надежда от трескавите ви устни, гледах ви слаб и безпомощен как страдате… Не мога повече да се браня от вас! Моето Аз не може повече да ви се противопоставя… Какво ще стане, какво ще остане от мен самата…“
Чувства и мисли извиваха вихрушка в нея, цялата тази буря в нея се отразяваше в очите й, напираше на устните й. Но Шана стоеше безмълвна и само чупеше ръце.
— Аз… — започна тя и се спря. А след това прибави безучастно: — Татко скоро ще се върне. Трябва да се погрижа за яденето.
Това бе най-прозрачното бягство от всички възможни, но все пак някакво извинение. Шана избяга от градината и остави Рурк сам да се справи с пътя до вкъщи.
Внезапно в ушите й прозвучаха отново думите на Рурк; тя замръзна на мястото си, после изведнъж осъзна, че отново кръстосва безцелно стаята — напред.
Седмицата бе изминала, седем мъчителни нощи, откакто бе за последен път сама с него. Волята й се рушеше като стар зид под зъбите на времето. Очите му я преследваха на всяка стъпка, в огледалото на своята страст, на своя копнеж виждаше само погледа на Рурк. Той се бе възстановил, движеше се повече, винаги близо до нея, наблюдаваше я, чакаше. Освобождаване от този вездесъщ поглед имаше само когато идваха надзирателите, да търсят разяснения и съвет по строежа на дъскорезницата. Само в такива часове Шана не чувстваше върху себе си търсещия му поглед.
Не можеше да спи нощем. Въртеше се неспокойно в огромното си легло, какво ли не опитваше, само да потъне в спасителна дрямка: горещи бани, четене, лека храна, поезия, та дори и топло мляко, което й носеше Хергъс, изпълнена със загриженост и съмнения. Леглото й се виждаше прекалено широко, чаршафите прекалено студени.
Часовникът удари за единадесети път, сънят не идваше. Напротив, някакво ново пробуждане се надигна в нея, остро и всеобхващащо, почувства го дори физически. Бавно, потънала в мисли, Шана излезе на верандата. В нощния въздух се долавяше лъх на прохлада, но след горещата баня Шана бе облякла плътен пеньоар. Седеше така, полуседнала на перилата; звездите блестяха светли и ярки в черното кадифе на небето. Като светла лента от звезден прах от хоризонт до хоризонт искреше Млечният път.
Шана отново тръгна несъзнателно край перилата — отиваше, връщаше се, напред, назад… Не усети как се намери пред вратата на стаята на Рурк. Не светеше. Спеше ли? Буден ли беше? Веднъж бе казал, че често я чува как броди из стаята си. Изведнъж Шана реши, че е страшно важно да отиде да види как е. Краката й — а не волята й — я отведоха при него. Да, ето го. Видя очертанията на тялото му под завивката, видя широките му гърди. А после видя, че очите му са отворени и че я наблюдава, както и тя него.
Ръцете й — а не волята й — посегнаха към колана на дрехата й. Тя падна на пода; меката й светла кожа проблесна като коприна в мрака, тя повдигна завивката и се пъхна при него. Ръцете му бяха вече тук, за да я прегърнат, устата му бе вече върху устните й — силна, настойчива, търсеща, намираща, запалваща огньове…. В нея лумна пламъкът на екстаза, но в него имаше и много повече; блаженството на връщането у дома, тътенът на събудената отново страст, сладостта на пролетното събуждане, вълшебната болка на отдаването, всичко това, съчетано в някаква изгаряща лава, всичко това пулсираше в ритъма на телата им; тя жадно го пое в себе си, литнаха в звездното пространство, бездиханни и изтощени блуждаеха във вихъра на кометата, която избухна и изчезна…