— Рурк? — прошепна тя на гърдите му.
— Да, сърце мое? — гласът му преливаше от нежност.
— Ох, нищо… — Шана се притисна към него и се усмихна в своя унес.
Всичко друго бе изчезнало. Нявгашните й вятърничави мечти се стопиха в настойчивите пориви на любовта му. Без него стаите й се струваха празни. Когато Рурк отиваше с Трейхърн на строежа, тя го очакваше с такова нетърпение, както дете очаква завръщането на баща си. Понякога след вечеря надзирателите идваха да обсъждат трудностите, с които само той можеше да се справи. В такива случаи тя винаги се оттегляше в стаята си, за да избегне натрапчивото присъствие на сър Гейлърд. Чакаше само Рурк, струваше й се, че часовникът е спрял. Понякога книгата със стихове падаше от ръката й, задрямваше за малко. Не след много обаче усещаше прегръдката на една силна ръка, един дрезгав глас прошепваше в ухото й „обичам ви“?! Шана се пробуждаше, щастливо усмихната, сънена и времето отново литваше лудо, ударите на часовника зачестяваха, напразно искаше да ги позабави. Да, всичко друго не съществуваше.
Малкото езеро, което бе толкова важно за дъскорезницата, се намираше между хълмовете над селото — бе разположено така, че дървеният материал можеше лесно да се качва дотук от залива или да се спуска горе от хълмовете по буйния поток. Преградният яз, който бе най-важната част от строежа, беше вече почти завършен — зад яза потокът приличаше на тясна вадичка. От завиреното езеро, където щяха да се събират дървесните трупи, само един канал водеше към дъскорезницата. Бяха помислили и за това, до дъскорезницата да могат да отиват конски каруци, които да разнасят набичения материал. Всичко това можеше да се види още на чертежите, но там все още липсваха много подробности. На Рурк се налагаше да дели времето си — хем да бъде на разположение на господаря на острова, който искаше все да е до него, хем да дава указания на надзирателите и майсторите, които го отрупваха с въпроси. Особено зает беше предиобед, понякога хората от дъскорезницата идваха още на закуска.
Една сутрин — точно си бе отишъл последният майстор — Рурк остана сам в господарската къща, само прислужниците бродеха из стаите. Както обикновено Милън и Берта гледаха все да са наблизо, за да могат да му помагат; Джейсън бдеше долу на входа, да изпълни разпоредбите му, ако рече да излиза. Рурк имаше чувството, че само пречи на тези добри хора да си гледат всекидневната работа, това го правеше раздразнителен, да не говорим, че беше ядосан и поради това, че Шана бе излязла някъде със сър Гейлърд. Твърде горчив му се виждаше все още хапът да гледа как други мъже обграждат с внимание собствената му съпруга, докато още не му признават открито правата му на съпруг. Къщата го потискаше, той нахлузи кожения си елек и излезе навън.
Атила беше нещо неспокоен; жребецът не бе свикнал да стои дълго самичък; жадно захрупа захарчетата от ръката на Рурк. Откакто го плениха, Рурк не бе яздил, много му се искаше да постави на още една проверка оздравяването на крака си.
— Хайде да те видя, пощръклял козел такъв! — погали Рурк благородното животно. — Хайде да се позабавляваме, само ние двамата!…
Първоначално той държеше юздата стегната, искаше да разбере дали от язденето няма да го боли кракът. Но когато видя, че това не му пречи, отпусна юздата и пришпори коня по пътя към фабриката за захарна тръстика.
Късният предиобед бе ветровит и топъл, но когато Рурк пресичаше гребена на хълма, заваля ситен дъжд. Преди да се спусне в долината, ризата му бе вече мокра, там където не я покриваше коженият елек. Ездата го освежи — жалко, че Шана не можеше да сподели с него това удоволствие.
Воденичните камъни не работеха — тепърва чакаха новата реколта. Бяха останали малко хора, всички сега работеха на дъскорезницата, тя трябваше да е готова, преди Трейхърн да отпътува в колониите. Рурк влезе през котелното помещение; поздрави весело мъжете, които палеха пробно котела за меласата. Работниците се ококориха:
— Охо, мистър Рурк! Отново на крака, а?
— Искам само да видя как е, наред ли е всичко?
Мъжете се разсмяха.
— И още как, мистър Рурк! Екстра работа свършихте, трябва да ви се признае! Сигурно майсторът по-добре ще ви каже. Точно опитва рома си!
Рурк отиде в дестилаторното и веднага усети усилената работа, която кипеше във фабриката. Пращенето на огъня под големите котли се смесваше с шума от капещите кранове и свистенето на парата в тръбите — цял концерт от тайнствени звуци. Там, където слънчевите лъчи огряваха другия край на огромното помещение, тъмнееше сянката на някакъв мъж, навярно майсторът на дестилацията. Рурк му подхвърли някакъв въпрос, докато самият той се промъкваше между котлите, които проблясваха като златни под серпантините на медните тръбопроводи. Жегата беше непоносима, мократа риза и панталонът на Рурк вдигаха пара, от всичките му пори рукна пот. Пробивайки си път напред, Рурк помисли дали човекът, чиято сянка зърна, не се е жив сварил в този горещ въздух, или пък е оглушал. Заобиколи една подпорна греда, но се подхлъзна и едва успя да запази равновесие. Но внезапното натоварване на ранения му крак го накара да извика от болка — проклинайки, Рурк се облегна на гредата, за да отзвучи болката.