— Лека нощ, господа! — пожела тя и тръгна, като все още размахваше болната си ръка.
Трейхърн погледна празната си чаша и изпъшка почти трагично. След това отиде да налее две чаши бира. Подаде едната на Питни. Ралстон сам си наля едно малко бренди, което гаврътна наведнъж, поздрави кратко и си тръгна. Трейхърн сипа трета чаша и я подаде на Рурк.
— Е, господа! — захили се Трейхърн, след като отпи голяма глътка. — Чудя се кой ще ме забавлява, когато малката напусне дома ми. Но сега трябва да ви оставя. Изглежда, вече съм твърде стар и уморен за такива шеги.
Той напусна салона. Но и от преддверието смехът му още се чуваше.
Питни напълни чашите отново и кимна към отворената врата на верандата.
— Какво ще кажете за малко чист въздух, мистър Рурк?
Разхождаха се бавно, радваха се на пълнолунието. Рурк предложи от своя тютюн. Питни измъкна опушена глинена лула и чак след като издуха първия облак дим, кимна за благодарност.
— Свикнах с него, като бях на корабите на Орлан — промълви той след известно време. — Тука е трудно да се отгледа добър тютюн. Но вашият си го бива. Много добър е даже.
Вървяха така мълчаливо, развели след себе си благоуханни облаци дим. Почти бяха стигнали обратно до летящите врати към салона, когато Питни поспря, за да изтърси лулата си.
— Жалко! — каза исполинът. Рурк го погледна недоумяващо. — Жалко, че вашият брат капитан Бошан не плава с нас.
— Моят брат? — повтори Рурк. Не му хрумна в момента нищо друго, пък и каквото друго да кажеше, щеше да бъде лъжа.
— Да, да, сър! — Питни посочи с лула към гърдите на Рурк. — А понякога просто не мога да се освободя от чувството, че случаят Рурк Бошан е малко по-особен, отколкото иска да признае Джон Рурк.
Беше късна нощ. Луната висеше на хоризонта като червено кълбо. Селските улици бяха тъмни. За кой ли път вече Мили минаваше край мястото на срещата, но наоколо не се виждаше човешка душа. Тя се спираше неспокойно, оглеждаше нагоре и надолу настланата с камъни улица. Побиваха я тръпки. Мили мръзнеше. Но все й се струваше, че някой я наблюдава. Взираше се във всички ъгълчета и потайни сенки, но не можеше да открие никого. Внезапно уплашено извика: някаква източена фигура се отдели от мрака и се отправи към нея. Мили закри устата си с две ръце, гледаше като вцепенена… Но накрая облекчено въздъхна.
— Ох, това сте бил вие, господине! — захихика тя. — Хубаво ми изкарахте акъла. Честно! А и много закъсняхте…
Мъжът сви рамене и не се извини. Широката черна наметка обгръщаше тялото му, яката стигаше чак до тривърхата шапка, която бе нахлупил ниско над очите си. Ботушите за езда бяха от мека черна кожа, както и ръкавиците, държеше нагайка, сякаш сега слизаше от коня си.
— Вижте сега, господине — започна Мили припряно. — Имам важна новина за вас. Трябва веднага да се разберем! Този мистър Рурк изобщо никакъв не ми е, всичко е съвсем различно от това, дето го казвате. Той си имал отдавна жена! И хич не можете да се сетите коя е! Самата Шана Бошан! Тя вече не е вдовица. Тя е госпожа Джон Рурк! Има да се чудите, а? И което е най-смешното, тя самичка ми го каза!
Най-после Мили млъкна за малко, най-вече самата тя се наслаждаваше на разказа си.
— Е, та искам да кажа, че и тя не е по-стока от мене! Щом ходи да спи с един роб! Няма никакъв вкус! Ама досега добре запази тайната си… — За момент Мили започна да гризе ноктите си, но скоро очите й радостно светнаха: — Басирам се, че баща й нищо не знае! Яко ще го заболи, като му кажа. А и на майка ми… Все ми сочеше Шана — виж каква е фина, трябва да си като нея… Ами мене ако ме питате, аз отдавна съм нещо къде-къде по-добро…
Черният човек я обгърна с ръка и я поведе по пустата улица. Мили тръпнеше блажено от това необичайно доказателство за любов, не разбра усмивката му. Притискаше се към него, пъхна ръка под наметката му.
— Зная едно тихичко местенце долу на плажа — говореше бързо Мили. — Скритичко. Какъв е само мъх, като възглавница за задника ми…
Колкото по-надолу потъваха в безлюдната улица, толкова повече заглъхваше веселият й смях.
Рурк и Шана се събудиха с първия проблясък на зората; целунаха се още веднъж на раздяла и Рурк се запъти крадешком към стаята си. Изми се, обръсна се и зачака да долови първите утринни шумове в къщата.
Той пръв се появи на закуска. Наля си кафе. В необичайно хладната утрин вдигащата пара течност му се видя още по-приятна. Милън точно поднесе различни меса и чудесните малки пшеничени сладкиши, когато в трапезарията влязоха засмени Трейхърн и дъщеря му. За Трейхърн все още бе загадка, как така момичето му се бе променило толкова през последните седмици. Розовите й страни блестяха, беше в чудесно настроение, а след преживелиците на пиратския остров сякаш бе изгубила своята скованост. На устните й вече не изникваха толкова често хапливи забележки, бе се превърнала в грациозна, сърдечна жена, само красотата й беше по-впечатляваща от сладката й прелест. Трейхърн мълчаливо й се наслаждаваше и не се опитваше да гадае причините за тази щастлива промяна. А онова, което правеше щастието му още по-пълно тази сутрин, бе разнасящото се ухание на палачинки с много масло… Той бързо се настани на масата и остави на мистър Рурк да подаде стола на дъщеря му, това вече бе станало нещо обичайно.