Рурк гледаше мъртвата и в главата му изплува образът на едно друго момиче, което бе свършило почти по същия начин. Как бе възможно да се случи това в две толкова отдалечени точки на земята, разделяни от цял океан? Как бе възможно?
Трейхърн се наведе над момичето и дълго разглежда знаците в пясъка.
— Това е буквата „Р“ — обяви той най-сетне, изправи се и погледна остро селянина. — Не може да е „Рурк“, защото за всички тук, за Питни също, мога да сложа ръката си в огъня, ако потрябва.
Гърлото на Рурк бе сухо като пясък. Пребитото до смърт тяло наистина представляваше ужасна гледка. Той едва успя да промълви едно „Благодаря, сър!“
— Не може да означава и „Ралстон“ — продължи мисълта си господарят на острова, — не мога да си го представя с толкова малко момиче. Ралстон предпочита по-закръглени, по-зрели жени, а и по-солидни, по-дискретни. Като Англия, все така казва.
Рурк погледна към хълма над плажа. На един храст имаше изпотрошени клони, малко по-нагоре се бе закачил малък бял парцал, който трепкаше като знамение.
— Вижте това! — посочи той нагоре. — Оттам трябва да се е търколила.
Рурк отиде до един овраг и се изкатери нагоре, следван от Трейхърн и Питни. Мистър Хенкс остана на плажа, повъртя се и се завтече към лодката си: не искаше да има повече работа с този ужас.
Тримата откриха една засенчена, скрита всред храстите полянка. Плътен килим от мъх покриваше земята — разигралата се трагедия бе изписана върху него. Бяха изтръгнати и разпръснати цели туфи мъх — следи от отчаяна борба на живот и смърт. Навсякъде имаше парчета от дрехите на Мили, дълбоки следи от ботуши показваха къде Мили е била носена или влачена надолу по склона.
Сега вече дори гласът на Питни трепереше:
— Тоя кучи син е мислел, че е мъртва и я е хвърлил в морето. Отливът за малко не я е отнесъл. Щеше да изчезне без следа. Горкото момиче! Да не повярваш колко много злина може да причини един лош човек!
Сивите му очи уловиха погледа на Рурк, гледаха се известно време, без да мигнат. Когато Питни заговори отново, гласът му звучеше вече твърдо и убедено.
— Аз не познавам човек, който да е способен на такова нещо!
— И аз — изсумтя Трейхърн. — Животно! Просто животно!
— Сър — поде Рурк колебливо и Трейхърн го погледна въпросително. — Сър, трябва да ви доверя нещо. Много държа да го научите от мен самия, и то сега. — Той едва издържа на погледа, с който го измери господарят на острова. — Мили твърдеше, че очаква дете от мене и че трябва да я взема за жена…
— А вие?… Бяхте ли вие… бащата?
— Не! Разбира се, че не! Не съм докосвал никога момичето!
Трейхърн замълча. След това кимна.
— Вярвам ви, мистър Рурк. — След това тежко въздъхна. — Трябва да отнесем момичето у дома му. Елиът скоро ще пристигне с каруцата.
Мъжете се настаниха в ландото на Трейхърн и потеглиха за къщата на Хоукинс. Там Питни набързо се извини и се запъти към кръчмата. Погрижиха се една приятелка на семейството най-напред да подреди тялото на Мили, преди да го занесат на майката. Трейхърн и Рурк поспряха пред бедната рибарска хижа, за да се подготвят за предстоящата среща. Дворът пред къщичката бе пуст. Под един навес грухтяха няколко хърбави свине, кокошки чоплеха по пътечката. Вътре бе чисто и подредено. Всичко бе много скромно, единственото украшение бе дървеното разпятие с резба, окачено на стената. Мистър Хоукинс лежеше на един изтърбушен диван и дори не ги погледна.
— Старата е отзад — промърмори той само и сръбна ром от бутилката, вперил очи някъде далече.
Зад къщата имаше разкривен навес, може би пазеше сянка от слънцето, но не можеше да защити от дъжда. До висока маса под навеса стоеше мисис Хоукинс и чистеше с голям нож риба — хвърляше вътрешностите в едно ведро. Не обръщаше внимание на нищо. Шана приседна на едно ниско столче до жената, очите й се напълниха със сълзи.
— Добър ви ден, господа! — каза госпожа Хоукинс, без да вдигне очи. — Сядайте където намерите. Аз трябва да си гледам работата… — Гласът й бе уморен.
Рурк и Трейхърн останаха прави, погледнаха се смутени, не знаеха какво да кажат. Старата жена продължаваше да работи, като бършеше от време на време очите си с ръка и пропъшкваше.
— Това дете никога не е имало късмет в тоя живот — каза тя изведнъж. Стоеше с опрени на масата ръце, с наведена глава. Гласът й едва се долавяше. — Ще се моля дано намери някой. Все се жалеше, че няма това, че няма онова. А пък и това, дето го имаше, все не й харесваше достатъчно…
Старата жена се обърна и ги изгледа един по един. Разплака се.