Приготовленията за пътуването ставаха все по-трескави, колкото повече приближаваше денят на отплаването. Дъскорезницата също бе почти готова — първият товар от дървен материал бе вече изпратен. Рурк направи една последна проверка. Прегледа дали всички лагери са смазани, дали всички колела, втулки и маховици са на местата си. Изпитаха голямото водно колело — беше балансирано добре и можеше да се завърти лесно с ръка. Монтираха и новия трион — дъскорезницата вече очакваше първите трупи които щяха да бъдат докарани от Южното плато.
Рурк бе много доволен. Делото му го изпълваше с гордост. След като прегледаха всичко, той изпрати майсторите да си вървят и тръгна сам по канала към малкото езеро, прегледа пак шлюзовете и отходника. Всичко беше наред.
Поспря до езерото. Стоеше и гледаше огледалната водна повърхност. Колко тихо бе тук все още!
Той се опита да си представи какво ще стане, когато започне да кипи работа. Сега само във въздуха се чувстваше някакво голямо напрежение, почти осезателното очакване, което настъпва винаги пред големи събития. Вратите на шлюзовете очакваха ръцете, които да ги отворят, трупите върху колите очакваха мускулите, които да ги съборят във водата на езерото. Всичко чакаше знак от Рурк.
Някакво пращене и пукане проряза тишината, засилваше се все повече, ставаше все по-остро. Рурк погледна нагоре към колата — за свой ужас видя как ритлите се огънаха под тежестта на трупите. С последно изпращяване те се строшиха и освободиха пътя на търкалящите се дървесни стволове. С все по-голяма скорост те с тътен се приближаваха към Рурк, чак земята трепереше. Оставаше му само един път за бягство — само скок във водата можеше евентуално да го спаси.
Рурк скочи толкова високо и надалече, колкото имаше сили, разпери ръце във въздуха, тялото му се изви като лък и се гмурна във водното огледало. Водата се размени около главата му. Рурк се опита да потъне колкото е възможно повече. И все пак едно от дърветата мина толкова близо до него, че видя въздушните мехурчета по кората му. Коремът на Рурк опря на дъно — бе стигнал до другия край на езерцето. Претърколи се. Водата кипеше, разпенена от дървените трупи, които се блъскаха един в друг. Един се удари о дъното и се изправи с цялата си дължина, преди да бухне във водата. Рурк чувстваше, че дробовете му горят, задушаваше се. Отблъсна се от дъното и заплува към едно по-спокойно местенце. Най-после можа отново да поеме хубаво въздух. От брега, където бе стоял преди, се разнесоха викове и проклятия. Надзирателят и каруцарят, а около тях и много народ от въжените влекове наоколо се взираха във водите да го търсят.
Покачен на едно от дърветата, той им махна с ръка. Позволи си още мъничко отдих и след това бавно заплува към тях.
— Нямах намерение да инспектирам езерото така задълбочено! — засмя се той, като се изкатери на брега.
— Тоя проклет каруцар не е завързал трупите! — беснееше надзирателят.
— Не е вярно, по дяволите! Всичко съм вързал както трябва! — отвърна каруцарят. — Да не съм идиот! Всичко съм проверил, веригите бяха здрави!
— Нищо не е станало! — каза Рурк и посегна към ръката, която му подаде надзирателят, за да излезе. Но надзирателят не можеше да се успокои.
— Ще ида да видя аз тая каруца!
Другите го последваха нагоре по хълма. Обикновено веригите се затягаха с клин, който се пъхваше в една от брънките и специална скоба. Винаги трябваше да се поставят от всички страни ритли. Сега и ритли, и клинове лежаха на земята — до чука, който всеки каруцар държи в каруцата. Нямаше съмнение, някой нарочно бе махнал най-напред ритлите и след това бе избил клиновете. В почвата се бе отбелязала следата от ботуш. Един бърз поглед наоколо увери Рурк, че работниците бяха обути или със сандали, или с обувки за работа. Явно бе, идвал е външен човек. Рурк проследи следите на кратко разстояние, докато те го отведоха до една долчинка, обрасла с храсти и дървета. Оттатък следите продължаваха, появи се дълбок отпечатък от мъжки ток, следи от конски копита. Някой бе поискал да го убие!…
Разнесе се конски тропот. Рурк вдигна очи и видя малката карета на Ралстон. Той спря до работниците, струпани около Рурк Със самоуверено и подигравателно лице той се смъкна от високата седалка.
— Да! Пак мързелувате, както виждам! — извика той. — Навярно господин Трейхърн най-после ще се съгласи, че са необходими по-строги мерки, ако човек иска да получи от роби свястна работа. Ботушите му бяха безупречно чисти.