ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Сега не оставаше много време. „Хамстед“ и „Щурм“ вече зареждаха провизии и стоки за размяна. Атила и Джезабел също щяха да пътуват с тях — за да не се случи нещо на тези благородни животни, под ръководството на Рурк на палубата на „Щурм“ построиха конюшня и тапицираха стените. Имаше да се върши много в тези последни дни. Хергъс търчеше като луда из покоите на Шана. Веднъж Рурк я завари, награбила до брадичката си кожени и вълнени наметки.
— Какво да правя? Прибери зимните дрехи в шкафа! Извади зимните дрехи и ги качи на кораба! Всеки час различно! — проплака камериерката, останала без дъх.
Най-после всичко необходимо бе натоварено на борда, изтеглиха корабите с котвите извън малкия залив Всред глъч и викове за сбогом пътниците се качиха в малките мауни и отплуваха към кораба, там щяха да прекарат нощта, за да хванат първите утринни ветрове.
Зазоряваше се. Платната бяха вдигнати, но още плющяха отпуснати. Когато най-сетне вятърът изду първото платно, вдигнаха котвите; корабите все още не тръгваха… И все пак пред носа се образува пенеста вълна. Най-после пътешествието започваше! Мачтите се заклатиха и заскърцаха. „Хамстед“ излезе от залива на Лос Камелос с полъха на първия бриз. От острова долетя ехото на изстрел. „Хамстед“ отвърна на салюта за сбогом с изстрел от кърмовото оръдие, миг след това проехтя изстрел и от „Щурм“.
Когато Лос Камелос остана на хоризонта като малко петънце, Шана най-после слезе от палубата. Мълчеше. Рурк не бе сметнал за нужно да се сбогува с нея при тръгването. На закуската бяха само баща й, Питни и капитан Дъндас, който искаше да я поздрави с „добре дошла“ на борда.
Капитан Дъндас бе едър мъж, почти толкова висок и широк колкото Трейхърн, само не толкова закръглен — това сигурно се дължеше на всичките години, прекарани в борба с вълните и вятъра. Разговорите се въртяха около природните богатства, които можеха да се открият в колониите за фабриките на Англия. От всичко, което Шана разбра от разказите на мъжете, стана ясно, че в колониите надали можеше да се види нещо повече от оградени с палисандрово дърво фортове и грубо сковани хижи. Но фантазията й не стигаше, когато се опитваше да си представи нашарените с бои полуголи диваци. Липсваше й плътният звучен глас на Рурк, това, че не беше до нея на масата за закуска, вече правеше цялата сутрин несъвършена. Учудваше се защо баща й не го е поканил.
И по-късно, когато се разхождаше по палубата, тя не видя и следа от Рурк. Ядоса се, че като на дама не й подхождаше да слезе да го търси при моряците. Нямаше как, намери си местенце на завет до релинга на задната палуба, оттук можеше да вижда целия кораб. Времето летеше — дали към сушата, дали към морето… Изведнъж Шана усети, че някой застана наблизо. Изпълнена с надежда, тя бързо се обърна, но видя само Питни, в погледа му имаше едва ли не съжаление. Шана поздрави с леко кимване и се хвърли право към целта:
— Не видях досега мистър Рурк. Къде се губи?
Питни хвърли поглед в далечината.
— На две мили оттук, според мене. Разбира се, няма да спорим за четвърт миля повече или по-малко…
Шана сбърчи чело в недоумение, не схвана думите му. Питни се засмя и протегна ръка. Сочеше към някакво бяло петно — платна, които блестяха на утринното слънце. Тя изведнъж разбра какво има предвид.
— Това е — отвърна Питни на незададения въпрос. — Беше идея на Ралстон. Трябвало да си е при конете. Но да ви кажа, и Хергъс, и самият аз този път сме на същото мнение. Така изкушението ще е по-малко според нас.
Шана зави по-плътно шала на раменете си, очите й станаха ледени, когато се обърна към Питни. Тя бързо се отдалечи, защото на устните й напираха думи, които Питни не би трябвало да чуе, не бяха много ласкави за него. Шана сърдито слезе от палубата. След миг Питни потръпна — не бе чувал досега врата на кабина да се затръшва с такава ярост.
През дните, които последваха, Шана ставаше все по-кисела и раздразнителна. Това бяха безкрайно дълги и безкрайно празни дни.
Дойде време и „Хамстед“ промени курса на запад, слънцето отново се появи, ветровете подхванаха кораба и го понесоха към целта. Дори и времето стана по-топло. Но за Шана всичко бе студено и мрачно, а горкият кораб не можеше да хвръкне толкова бързо, колкото Шана очакваше от него.
Когато бяха на десет дни път от Лос Камелос, тъмносиният цвят на морето стана зеленикав, водата се избистри. Преди слънцето да се вдигне в зенита си, на хоризонта се очерта бялата линия на суша! Наблюдателят на върха на мачтата пръв нададе радостни викове. Шана бързо измъкна от сандъка най-дебелата си наметка, защото искаше да отиде при струпалите се на задната палуба мъже въпреки ледения вятър, който бръснеше горе. Пред нея бе родината на Рурк и за нищо на света Шана не би пропуснала най-после да види страната, която бе родила мъж като него.