Отвътре каретите не бяха особено разкошни, но изглеждаха просторни и удобни за пътуване. На седалката бяха натрупани куп кожени наметки, на пода имаше мангал с разпалени въглени. Сър Гейлърд се върна. Рурк с изненада видя как благородникът завързва някакви моряшки сандъци върху каруцата.
— Сър Гейлърд с нас ли тръгва? — обърна се Рурк към Трейхърн.
— Именно — изръмжа Трейхърн. — За голямо наше съжаление той реши, че трябва да занимае Бошан със своите планове и желания. И ако се съди по многото багаж, явно възнамерява да се възползва доста дълго от тяхното гостоприемство.
Питни бутна с лакът Трейхърн.
— Но така скъпият ни благородник поне няма да е повече ваш гост. Сега друг ще трябва да го храни.
Рурк въздъхна и потри с ръка брадата си.
— Не разбирам злорадството ви! Какво имате против достопочтеното семейство Бошан?
Питни избухна в смях, Орлан Трейхърн също се подсмиваше.
Рурк върза кобилата Джезабел за каретата на Трейхърн и хвърли дамското седло в каруцата. Когато се върна отново и надзърна в каретата, Орлан се бе заел да разглежда кожените завивки, които бяха хванали окото му още при качването.
— Страхотно! — говореше търговецът. — По-удобно не би могло и да бъде, Джон Рурк! Де да можеше винаги да ме гледат така! Това е цяло състояние от скъпи кожи, а семейство Бошан ги ползва само като завивки при пътуване! Страхотно, наистина!
— Готови сме, сър — каза Рурк. — Да дам ли знак за тръгване?
Трейхърн кимна. Рурк погледна Шана още веднъж, докосна периферията на шапката си за поздрав и затвори вратичката на каретата. Вдигна ръка, кочияшът изсвири с уста, дръпна юздите и изплющя с камшик над конете. Каретите бавно потеглиха, заклатушкаха се нагоре по тясната улица от пристанището. Чак по улиците на малкото селище, наречено Ричмънд, конските копита зачаткаха отново ритмично.
Пътуваха всред широки поля. На едно разклонение, което бе отбелязано с три дълбоки резки по ствола на голямо дърво, колите свиха в един по-тесен коловоз. Предстоеше им дълъг път, но пейзажът непрекъснато се променяше. На места пътуваха под високи гранитни скали, пълзяха по тесни каменисти пътеки край шеметни пропасти. Навлизаха в дълбоки долини, минаваха по настлани с дървета пътеки през мочурища. Късно следобед видяха една от малкото плантации и няколко ферми с ниски постройки от дървени греди. Понякога край коловоза се виждаше по някой просто скован пътеуказател.
Най-после спряха в малко селце, известно със своята странноприемница.
Всички бяха уморени от пътя. Мълчаливо поглъщаха печения дивеч. Бяха доволни, че най-после могат да седнат на нещо, което не се движи, не подскача, не трака и не люлее.
— Имаме само три стаи за нощувка — обясни собственикът. — Ще сложим в двете мъжете, а в третата ще са дамите.
Сър Гейлърд вдигна глава от чинията си и посочи с вилицата си Рурк.
— Този там ще спи при кочияшите в обора. Така ще можем да се настаним ние двамата с мистър Ралстон в едната стая, а мистър Трейхърн и мистър Питни — в другата.
Изражението на Трейхърн стана мрачно, а стопанинът вдигна рамене, като да се извини:
— Няма повече стаи, ама зад къщата има една колиба, празна е. Може някой и там да спи…
Рурк каза, че е съгласен. Когато вдигна чашата към устните си, срещна погледа на Шана. Той стана и наметна палтото си.
— Ще се погрижа за конете на мадам Бошан, сър — обърна се той към Трейхърн. — Предлагам да си легнем рано. Утре ни чака цял ден път, ще бъде доста уморително…
Рурк нахлупи шапката си и се отправи спокойно към вратата.
— Лека нощ! — пожела той от прага на кръчмата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Шана се въртеше неспокойно в леглото до Хергъс, която вече хъркаше. Чудеше се колко ли е часът. Цялата странноприемница тънеше в тишина, не се чуваше нито глас, нито звук от кръчмата и от другите стаи. Можеше ли обаче да е сигурна, че всички са заспали?
— Хергъс! — прошепна тя и се зарадва, че не чу отговор.
Баща й и Питни можеха да бъдат проверени по същия метод. „Още половин час — помисли Шана. — И всички ще са дълбоко заспали…“
Тя предпазливо стана от леглото и се плъзна към стола, на който Хергъс бе оставила отворена пътната й чанта. Там беше и вълнената пелерина. Шана метна пелерината на раменете си, в светлината на тъмнеещата жарава краката й напипаха някакви пантофи. Дъждът все още се лееше по прозорците, вятърът зловещо виеше в покрива. Нощта бе мразовита, но това само улесняваше Шана.
Минутите едва се влачеха. Най-после тя се измъкна от стаята, спусна се по стълбите, премина като сянка през кръчмата и се намери навън. Дъждът плисна в лицето й. Свободна! Тя се затича, нозете й затъваха в ледените вирове, но сърцето й летеше пред нея.