За Рурк този кръшен товар бе истинско удоволствие. Но погледите, които му хвърляше Трейхърн, явно му тежаха повече. Стана му неловко и леко се отдръпна от Шана. След това се поизкашля и погледна баща й:
— Не споменахте ли, че искате да размените с мен няколко думи?
Трейхърн сви устни, загледан в лицето на дъщеря си. Явно премисляше.
— Всъщност не. Но има много думи, които не бих искал да разменя със сър Гейлърд.
Рурк кимна и замълча.
— Струва ми се, че не ви е много удобно. Да не би Шана да ви тежи?
— О, моля ви! — проточи отговора си Рурк. Около устните му заигра усмивка. — Само че… виждате ли… досега никога не се е случвало момиче да лежи на гърдите ми, докато баща му е седнал срещу мене!…
— Не се безпокойте, мистър Рурк! — засмя се тихо Трейхърн. — Смятам, че е направо любезно от ваша страна да играете ролята на възглавница за дъщеря ми…
Питни нахлупи още по-ниско тривърхата си шапка, като само надничаше под периферията, а това съвсем не допринасяше за душевното спокойствие на Рурк. Той не можеше да се освободи от чувството, че исполинът знае много повече, отколкото предполагаха той и Шана.
Наближи пладне. Колите спряха край пътя, пътниците хапнаха от онова, което кръчмарят им бе приготвил. Оттук нататък ги очакваше само изкачване. Долината с меките възвишения, обрасли с гори, остана зад тях. Тук вече дърветата не бяха зелени — цъфтяха в чудни есенни багри. Когато стигнаха до място, което Рурк нарече Вирът на змиорките, всички слязоха, за да погледнат панорамата. Гледката беше великолепна. От север до юг се простираше величествена планинска верига, в полите й горяха златисточервените пожари на есента, върховете се губеха в синкав дим. Затаила дъх, Шана гледаше великолепната картина, а за Рурк беше по-голямо удоволствие да наблюдава прехласнатото изражение на своята любима, възторга, с който оглеждаше позлатения от късното слънце пейзаж, блеснал в цветовете на медта и месинга. Тук избледняваха дори спомените за една мека замъглена парижка вечер, за пищните, добре гледани английски поля…
Шана бе респектирана от гордостта, с която бяха пропити думите на Рурк, когато им сочеше ту едно, ту друго пъстро петно от този есенен калейдоскоп. И го обичаше още повече, загдето иска с такава любов да й покаже всичко, да изживее заедно с нея красотата на света!
— Възможно е дъждът да е отнесъл или разкалял някои пътища — каза Рурк на Трейхърн, след като се качиха отново в колите. — Ще яздя напред и ще оставям за кочияшите знак. Пътят ви е известен, оттук нататък е повече спускане. Ще ви чакам или някъде по пътя, или у Бошан.
Той поздрави, като опря ръка до шапката си, и потегли, без да дочака отговор. Известно време се чуваше тропотът на копита, след това и той изчезна.
Кочияшите взеха поводите, изплющяха с камшиците, колите отново потеглиха.
Завоите следваха един след друг. Скоро оставиха зад себе си планинския гребен и заслизаха по серпентините към долината. Минаха край кръстопът със странноприемница и търговски склад, след това дойде някакво отклонение и каретата свърна на север. Сега вървяха успоредно на планината, слизаха все по-надолу. Конете препускаха, сякаш каретите изведнъж бяха станали по-леки, кочияшите натискаха с крак ръчката за спиране, спирачките на главините лудо скърцаха. В долината се ширеха обработени поля, само тук-там се виждаха купчинки дървета и храсти.
До каретата запрепуска ездач. През прозорчето Шана видя само сивата козина и позна Атила. Каретата с топуркане спря. Трейхърн се надвеси през прозореца, Рурк се наведе от седлото към него.
— Вече сме у Бошан, сър! Още съвсем малко. Дали на мадам Бошан няма да й бъде приятно да поязди дотам?
Трейхърн поиска да запита дъщеря си, но тя вече си слагаше ръкавиците. Шана застана на вратичката на каретата, Рурк я вдигна направо и я сложи върху Джезабел. Колите отново потеглиха. Наведен през прозорчето, Питни видя, че Рурк и Шана яздеха начело на малкия керван. Но все повече се откъсваха напред.
— Да, да! Неудържима младост! — въздъхна Трейхърн, облегна се назад и вдигна крака върху изпратената отсреща седалка.
Питни вдигна в мълчалив поздрав чашата с бира, която беше взел със себе си.
— Стигаме — промълви той. — Не остава много.
Сега пътят бе прав. Отново грееше слънце. Рурк и Шана оставиха колите далеч зад себе си, бяха сами. Шана хвърли скришом поглед към него. Но той явно бе насочил цялото си внимание към пейзажа. Яздеше леко, в костюма от дивечова кожа, с бялата ленена риза отдолу. Рурк приличаше и на джентълмен, и на горски жител. Беше толкова хубав! Очите на Шана блестяха от гордост и любов.