Трейхърн отпусна чашата си. По лицето му бе изписана тревога. Шана винаги изглеждаше така, като че ли силите й са неизчерпаеми. Ето че и в това май се бе лъгал.
Рурк също се разтревожи, за миг дори поиска да отиде до Шана, ала Шарлот му препречи пътя. Амелия Бошан отиде до Шана и я хвана за рамото:
— Разбира се, дете мое — заговори тя успокоително. — Пътят е бил дълъг и уморителен. Сигурно искате да се поосвежите… — И пътьом нареди на роба: — Мистър Рурк, занесете багажа на Шана в стаята. Каруцата вече пристигна.
— Слушам, мадам! — отвърна той с уважение.
В ъгловата стая в задната част на къщата камината бе запалена. От стаята лъхаше някаква солидност, някаква мъжка сдържаност. Бе истинско удоволствие да се стъпва по дебелия тъмен килим, донесен от Ориента. Столовете и креслата от кожа обещаваха удобство. Балдахинът над леглото бе от червеникавокафяво кадифе, от същата материя бяха и завесите на прозорците.
— В тази стая живее синът ми, когато си е у дома — обясни господарката на къщата, докато палеше свещите в абажурите. — Надявам се, че нямате нищо против да се настаните тук. Оказва се, че стаите ни за гости са недостатъчно. За съжаление тук се чувства нуждата от женска ръка…
— Красива стая — каза Шана.
Рурк бе влязъл с моряшкия сандък на рамо и една по-малка ракла под мишница. Погледът на Шана потъна в очите му, които сякаш искаха да попитат нещо. Изведнъж Шана пламна — старата дама ги наблюдаваше.
— А голямата ракла… — каза Шана бързо. — Не я ли видяхте, мистър Рурк?
— Разбира се, сега ще я кача.
— Накарайте Дейвид да ви помогне, мистър Рурк — предложи Амелия.
Вратата се затвори след него. Мисис Амелия отгърна покривката на леглото.
— Изпратих камериерката ви да си ляга. Ще й занесат нещо за хапване в стаята й. Горкичката, изглеждаше убита от пътуването.
„Съвсем не е за чудене — помисли Шана. — През цялото време в една кола с Гейлърд и Ралстон…“ Но каза само:
— Хергъс никога не е могла да понася пътуването.
Някаква подвързана с кожа книга, която лежеше на писалищната маса под единия прозорец, привлече вниманието на Шана. Тя я запрелиства любопитно. Установи, че не разбира нито дума. Погледна въпросително мисис Амелия.
— Гръцки — каза старата дама, докато разбутваше въглените. — Като момче синът ми се занимаваше с какво ли не, винаги много четеше.
Леко почукване на вратата и Рурк се появи заедно с някакъв едър по-възрастен мъж, облечен в безупречна ливрея. Двамата настаниха огромния пътнически сандък на Шана до долния край на леглото. Дори Рурк се бе задъхал и като се изправи, в очите му проблесна шеговита закачка, преди да излезе след Дейвид.
— Ще ви помогна да се съблечете — каза мисис Амелия. — Да ви изпратя ли тук вечерята?
— Не, много благодаря. Ще си почина съвсем малко.
Шана се обърна и мисис Амелия развърза връзките на гърба й. Преди да си тръгне, тя се поспря на отворената вече врата и се загледа продължително в младото момиче.
— Мисля — каза тихо старата дама, — че когато един мъж успее да завоюва уважението на човек като вашия баща, както явно е успял да направи това мистър Рурк, то той ще е достатъчно сърцат да обърне и всичко друго към добро. Не се безпокойте, дете!
Шана остана седнала на ръба на леглото, загледана в затворената врата. Никога не бе предполагала, че чувствата й са изписани на лицето й и всеки може да ги прочете. Щом това бе видно дори за мисис Амелия, положително за един Орлан Трейхърн нямаше да остане дълго скрито, че тя обича неговия роб.
Някъде се хлопна врата. Шана се стресна. Лежеше напречно на леглото, все още по риза. Някой бе метнал върху нея пухкава покривка. Един малък часовник върху камината показваше девет и половина.
Шана подскочи. Искаше да си почине няколко минути, а бяха изминали часове! Ето че бе пропуснала вечерята. Внезапно усети страшен глад. Беше яла за последен път преди повече от десет часа.
Тя бързо потърси в сандъка някакъв пеньоар, облече го, решена да отиде ако трябва и до конюшнята, за да помоли Рурк да й намери нещо за ядене. Никога не я бе мъчил такъв глад.
„Детето иска своето!…“ — сети се тя изненадана. Да, тялото й се променяше. Това й беше приятно. Изведнъж я заля нетърпелив копнеж да държи в ръцете си едно мъничко създание. Момче или момиче — това нямаше значение. В този миг й се струваше, че би могла да обикне всяко дете на света. Колко се бе променило мисленето й в тази една година! Само преди година възможността да забременее от Рурк беше я плашила до смърт. Колко невинна е била все пак тогава, да мисли, че такова нещо е изобщо възможно. Срещата в каретата бе твърде кратка. И все пак още тогава Рурк бе проявил безсрамна дързост — да й отнеме девствеността в онази кола!… Ала само един истински смел мъж би могъл да спечели уважението й и любовта й.