Шана предпазливо се спусна по стълбата. В трапезарията и в салона бе тихо, светеше само една лампа.
Но — виж ти! — някъде от задната част на къщата се долавяха гласове. Навярно прислугата. Дали няма да й донесат нещо за ядене? Можеше поне да попита.
Шана тръгна по посока на гласовете, мина през хола при главния вход и влезе в една по-малка трапезария. Изведнъж усети приятна миризма на готвено. Шана забрави всичко. Бутна някаква врата, пресрещна я буря от смехове. Натаниел се смееше от все гърло, баща му до него също се смееше.
— Шана! — чу тя до себе си гласа на Шарлот до нея стояха Амелия и Джеремая. От масата се надигна слисана Габриела. Доброто настроение на мъжете секна, щом я съзряха.
— Съжалявам — промълви Шана смутено, като разбра, че вечерята е строго семейна. — Не исках да преча…
— Влезте, дете мое! — Амелия вдигна ръка и се обърна към дъщеря си. — Габи, една чиния, моля!
— Но, мамо!…
— Стига! Горкото момиче е гладно.
— Аз не съм облечена… — засмя се Шана объркана. — По-добре да си вървя…
— Глупости! Запазили сме ви нещо топло. Елате, седнете при нас! — настоя Шарлот и сложи един стол.
Отвън долетя силно изсвирване, задната врата се отвори и влезе Рурк, натоварен с дърва за горене. Като съзря Шана, той застана на прага, вперил недоумяващи очи в лицата на присъстващите.
— Е, млади човече, какво чакате? Оставете дървата! — провикна се Джордж Бошан и посочи сандъка. — Нали казахте, че сте гладен?
— О, да, сър! — потвърди Рурк, хвърли наръча на посоченото място и в отговор на смаяния поглед на Шана добави ухилен: — Нали си заслужих яденето!
Амелия издаде някакъв неопределен звук и вдигна високо вежди.
Джеремая триеше длани о крачолите си.
— Мистър Рурк — започна младежът, като се приближи, — не бихте ли желали да дойдете утре на лов с мен? Забелязахме следи по хълма. Рано сутринта е най-удобно.
— Ще трябва да попитам първо господаря си — отвърна Рурк, хвърли първо няколко цепеници в огъня, а после погледна Шана.
Все още притеснена, че може би е попречила, Шана седна на мястото, което й предложи Шарлот и хвана ръцете си една в друга.
Габриела дотича и сложи пред нея димяща чиния. След това хукна към задното огнище за втора чиния.
Шарлот наля две големи чаши студено мляко. Рурк седна пред чинията си, сервирана до Шана. Разговорите ставаха все по-сърдечни, накрая и Шана се смееше заедно с всички. Леките закачки на Рурк подхождаха чудесно на веселия тон между членовете на семейството. За голямо удоволствие на Джеремая Рурк започна да разказва за някакъв лов в Шотландия. Всички чудесно се забавляваха. Шана — сама изненадана от този факт — се чувстваше едва ли не като член от семейството. А може би наистина да беше така? Може би Рурк да им е някакъв далечен братовчед? Наистина капитан Бошан го отрече… Или не го отрече? Трябваше да се опита да си припомни по-точно…
Когато удари единадесет часа, членовете на семейството започнаха да се разотиват по спалните си. Шана стана и пожела „лека нощ“ на стопанина и капитан Натаниел, които стояха прави до камината. Рурк също понечи да се надигне, но Джордж Бошан сложи ръка на рамото му и го натисна на мястото му.
— Искахте да ми разкажете за онзи жребец, а и аз имам да ви питам за много работи. Останете още малко, ако обичате.
Рурк не откъсна поглед от Шана, докато тя излизаше от стаята. На вратата тя също се обърна за миг.
Навън я обгърна тъмнината на къщата. Само една свещ в трапезарията й помогна да намери обратния път. В хола проникваше светлина от фенера в салона. Шана поспря за миг на прозореца и погледна луната, която пробягваше зад полуоголените клони на огромните дървета пред къщата.
Скърцането на кухненската врата прекъсна мечтанието й. В хола влезе Натаниел. Стресна се, като я видя:
— Шана? Мислех, че сте отдавна в леглото!
— Исках само да погледам — каза тихо тя, като че ли имаше да се извинява за нещо. — Толкова е красиво!
Сега и той погледна през кристалните стъкълца на прозореца, възхитен от омайната гледка.
— Гледате с очите на художник? — запита Натаниел. Шана тихо се засмя:
— Едно време исках да стана художничка.
— Искате ли да поговорим? — запита Натаниел. Шана се облегна на рамката на прозореца, взряна в мразовитата нощ.
— За какво, сър?
Той позабави своя отговор.
— Ами за онова, което е на сърцето ви.
— Какво смятате, че е на сърцето ми?
— Рурк — каза той тихо.