— Ах, Рурк — възкликна тя, — не би ли било чудесно, ако можехме да живеем в тази хижа само двамата?
Той я погледна скептично през дима от лулата си и се усмихна.
— Ах, Шана, нима наистина щяхте да сте щастлива тук?
— Даже и да не ви се вярва — нацупи се Шана, но аз съм издръжлива, мистър Бошан. И ако ме предизвикат, бих съумяла и тук да уредя живота си по най-добрия начин. Ще се науча да готвя. Може би не съвсем като готвачките на татко, но аз и не искам мъжът ми да е дебел. — Тя потупа слабото му тяло, после поглади кадифената си дреха. — Ще продължавате ли да ме обичате и като ми се надуе коремът от бебето?
— Ах, Шана — засмя се той и я прегърна, — винаги ще ви обичам.
Тя се увеси на врата му и отвърна на горещите му целувки.
— Колко време ще се забави Джеремая?
Рурк се пресегна зад гърба си и пусна резето на вратата.
— Докато го повикам.
Самотните клони на дървото драснаха жално под прозорците на спалнята. Шана се бе втренчила навън в звездната нощ. Спомените за часовете, които бе прекарала с Рурк в хижата, не искаха да я напуснат. Никога досега не бе усещала така ясно, така недвусмислено и силно, че не желае нищо друго така, както да живее заедно с Рурк в щастие или опасност. Малко ли беше това? Много ли беше? Не беше ли всичко? Сърцето й се бе зашило, а се чувстваше така невероятно самотна. Чувстваше се така, сякаш бе съвсем сама на този свят, сякаш цялата тежест на тази глупост тегнеше единствено и само върху нея. Това, което трябваше да направи сега — и което искаше да направи, — можеше като нищо да доведе дотам, че накрая да не й остане никой, нито Рурк, нито баща й. Никой повече. Дали тогава, както й бе обещал Натаниел Бошан, наистина щяха да я приемат в обятията си с целия позор, който я петнеше.
Тя положи ръка върху корема си и почувства съвсем ясно малкия живот, който растеше там, вътре. И изведнъж осъзна: тя никога нямаше да е сама.
Орлан Трейхърн седеше в коженото кресло в гостната си и размишляваше над куп карти, списъци и счетоводни книги. Тази страна имаше толкова много богатства, че можеше да разтупти всяко търговско сърце, И той вече разбираше, че може да му е само от полза да купи земя тук, може би на Джеймс Ривър, където лесно можеше да се построи пристанище за неговите кораби.
От размишленията му го откъсна тихо почукване на вратата и той чу шепота на Шана:
— Татко, буден ли си още?
Той сложи документите на масата.
— Влезте, Шана, Заповядайте, влезте.
Вратата се отвори Шана се промъкна вътре и веднага затвори вратата след себе си. Тя премина леко през стаята и целуна баща си по челото. Видя развеселената усмивка на лицето му и зададе въпроса, който се страхуваше да не й зададе той.
— Всичко наред ли е, татко?
— Да, просто си спомних нещо, дете мое. Изглеждате така ужасно. Точно като в детството ви, когато надвисваше буря. Тогава точно така нерешително чукахте на нашата врата. Промъквахте се в стаята и се сгушвахте между нас, между мама и мен.
Вътрешно Шана се сви от страх. Трябваше да си вземе един стол и да седне. Вгледа се в ръцете си. А ръцете й трепереха. И баща й чакаше.
— Татко… Аз… — гласът й бе съвсем тях и тъничък, после пое дълбоко дъх, за да каже ужасната новина наведнъж. — Татко, аз съм бременна и бащата е Рурк.
Изминаха мигове убийствена тишина. Шана не можеше да вдигне поглед. Тя не смееше да погледне в ужасеното, разкривено от яд лице на баща си.
— За бога! Жено!
Гласът на Орлан Трейхърн прокънтя. Шана се сви. Орлан скочи от креслото и с една крачка се озова пред нея. Шана се подготви за най-страшното. Сега гласът на Трейхърн бе по-тих, но звучеше все така дрезгаво и високо в тихата стая.
— Знаете ли какво сте направили?
Шана здраво бе стиснала очи. На миглите й имаше сълзи, които заплашваха всеки момент да потекат. И тогава тя чу думи, които не вярваше, че собственият й баща може да изрече:
— Вие разрешихте вместо мен един проблем, скъпо дете, който седмици наред, ден след ден, ми вгорчаваше живота. Как бих могъл след всичките тези брътвежи за синя кръв и благороднически титли да попитам дъщеря си дали не би желала да се омъжи за един роб?