— Ще намерите ли сам пътя, сър, или се нуждаете от водач?
Питни си потри ръцете, когато благородникът загледа слисано и същевременно пренебрежително Рурк.
— От вас със сигурност нямам нужда — отвърна сър Гейлърд троснато.
Амелия се намеси.
— През тази нощ конюшнята изгоря до основи.
Гейлърд вдигна вежди.
— Конюшнята, казвате? А конете?
Питни се обади с боботещ глас:
— Успяхме да спасим всички животни. И както изглежда, някой бе подпалил конюшнята, след като бе затворил вътре мистър Рурк. Но вие спяхте и естествено не можете да знаете за това.
Благородникът изпухтя пренебрежително:
— Това, разбира се, е обяснението, което ви е пробутал робът. Той сигурно сам е подпалил конюшнята по невнимание. Всъщност не е глупав този трик, ако питате мене.
— Това — обади се Натаниел — едва ли е възможно. Вратите на конюшнята бяха залостени отвън.
Гейлърд сви рамене.
— Робът може би си е създал някой враг. С неговото безсрамно поведение това не би ме учудило. Но както и да е, помолих ви за кон, а не ви търся сметка за нещастията, които са сполетели този или онзи.
— Ще си получите коня — отвърна Джордж кратко.
За всеобщо облекчение на благородника му се отдаде малко по-късно наистина да се качи на един кон и — докато длъгнестата му фигура подскачаше нагоре-надолу по седлото — дори да се отдалечи, яздейки без никакво произшествие.
Семейството се събра с гостите си в салона, защото бе решено след бурната нощ да прекара един спокоен ден. Старият Бошан не виждаше добре заради счупените си очила, а що се отнася до Орлан Трейхърн, нараненият му крак не допринасяше особено за подвижността му. Търговецът бе поставен в едно широко кресло, дебело превързаният му крак почиваше на една табуретка. Не му беше счупено нищо, но кракът му, натъртен и подут, му създаваше доста неудобства.
С бодро чаткане на копита и трополене на колела една карета се приближи към господарския дом на Бошан. Гейбриъл скочи на прозореца, отмести копринените завеси настрана и се завзира навън. Над раменете на момичето Шана видя една млада жена с кърмаче на ръце да слиза от ландо, при което кочияшът й помагаше. Гейбриъл пусна завесите.
— Гарланд! — извика тя ужасено към майка си. — Не й ли казахте да не идва?
Мисис Амелия простена и отпусна куките за плетене в ръце. Тя скочи, но, изглежда, не можеше да се реши накъде да насочи стъпките си.
— О, боже, Гарланд! — изпищя тя. — За бога! — тя безпомощно се обърна към съпруга си. — Джордж!
И Рурк изглеждаше обезпокоен. Клатейки угрижено глава, той се отдалечи от Шана и застана пред камината със скръстени на гърдите ръце и намръщена физиономия. Слисана, Шана гледаше в поразената компания.
Младата жена, която се наричаше Гарланд, нахлу като вихър през вратата, сякаш свеж бриз повя из къщата. Тя въобще не се спря, когато влезе в салона, а забърза направо към мисис Амелия и й остави в ръцете кърмачето. Шана видя в началото само слаб, облечен в кадифе гръб на жена и широкопола шапка, която прикриваше лицето. Без да поглежда никой друг, тя пристъпи направо към Рурк. Той се усмихваше търпеливо, когато Гарланд се повдигна на пръсти и го целуна крепко по устата.
— Добре дошъл у дома, Рурк! — каза тя с нежния си и топъл глас.
Гарланд се обърна, свали си леко шапката от главата и пое направо към Шана, която отвори широко очи и уста: гарвановочерна коса и златисти очи, сияйна усмивка, заслепяваща красота — нямаше никакво съмнение, това бе сестрата на Рурк. Но тогава тя трябваше… Мислите на Шана се въртяха в кръг: но Гарланд беше сестра на Гейбриъл, всички го казаха, а значи бе и сестра на Натаниел, И на Джеремая! Всички те бяха братя и сестри, братя и сестри на Рурк Деверъл Бошан!
— А вие сигурно сте Шана — сияеше Гарланд. — Натаниел не се справи добре с описанието ви.
— О — от гърдите на Шана се изтръгна един вик, след като се съвзе от първия шок. Погледът хвръкна към Рурк, но Рурк само се усмихна и сви рамене.
— О, вие! — Шана не можеше да намери думи. Тя отново се вгледа в момичето. — Вие… О, не!
Лицето на Шана пламна огненочервено. Как можеше да е така глупава! Тя скочи от креслото, избяга от стаята, профуча нагоре по стълбите и се втурна в покоите си. Тя заключи вратата и се видя изправена срещу Хергъс, която тъкмо подреждаше в стаята. Сякаш за пръв път видя стаята, тя най-сетне разбра; това бе стаята на Рурк!
Неговото писалище. Неговата гръцка книга. Неговият шкаф. О, как я бе измамил.
Междувременно долу в салона, в който се бе възцарило безпомощно мълчание, проеча внезапно гласът на Орлан Трейхърн.
— Ще ми обясни ли някой най-сетне какво става тук?