— Толкова е мъничко! — каза Шана.
— Всички в началото са малки — каза Гарланд — и вие скоро ще го разберете.
Орлан Трейхърн се облегна назад с доволна усмивка. Наистина имаше още много неща, които някой някога трябваше да му обясни, но и на това щеше да му дойде времето. За него сега бе важно само това, че дъщеря му далеч бе надминала очакванията му, тя му подари зет и внуче, и то наведнъж. В този момент Орлан Трейхърн бе много щастлив, дори болката в крака му не можеше да го разстрои.
Всички бяха щастливи, че от мъката на едно злощастие се бе родило толкова много щастие. Дори камериерката Хергъс, която толкова дълго бе страдала от тежестта на тайната, сега се усмихваше от вратата. А Питни дори се гордееше с ролята си, която — макар и доста съмнително — бе допринесла за успеха на този брак. И въпреки това той усещаше една несигурност да гризе душата му, защото все още на много въпроси нямаше отговор, а и някои трябваше тепърва да се поставят. А скоро това неприятно чувство щеше да завладее и останалите в салона.
Ралстон се върна и почти мигновено над фамилията премина сковаващ леден дъх. Слабият мъж хвърли шапката си към портиера си и влезе в салона. Тясното му лице бе потънало в неясно учудване, той обходи всички с поглед, сякаш търсеше отговора на някаква загадка, най-накрая очите му се спряха на превързания крак на Орлан и на опърлените му коси.
— Аз… — започна той колебливо — исках да заведа коня си в конюшнята, но от пътя не можах да я съзра.
Трейхърн се засмя мрачно.
— Който иска да намери конюшнята, трябва да сведе много ниско поглед и да я търси по земята. Превърна се в пламъци тая нощ и не остана нищо, освен пепел. А вие къде бяхте?
— С ваше позволени, сър — побърза да обясни Ралстон, — чух за един стар познат, че живее в Милс плейс, и тръгнах натам, да го потърся. Казвате, конюшнята била изгоряла?
— Напълно — изсумтя Питни. — Изглежда сте пропуснали доста.
Ралстон сви рамене.
— Когато най-сетне го намерих, беше вече късно да се върна обратно, а и той настоя да преспя у него. Липсвах ли ви, сър?
Трейхърн махна с ръка.
— Съвсем не. Просто не знаех, че имате приятели в колониите.
— Вие, изглежда, сте си изгубили камшика, мистър Ралстон — каза внезапно Питни.
— Да съм го загубил? Ха! — започна той да обяснява ядосано. — Вчера го оставих настрана, докато оседлая коня, а когато исках да го възседна, него го нямаше никъде. За съжаление не ми остана време да се занимая с коняря, но бъдете сигурни, че той ще ми го върне, ако не иска жестоко да си изпати за лудориите.
Старият Бошан не изглеждаше склонен да понесе такива обвинения по адрес на прислугата си и набърчи чело, но мисис Амелия положи ръка върху неговата успокоително и едва забележимо поклати глава.
Ралстон извади часовника си и го свери с часовника върху камината. Разговорът не вървеше и отново и отново тягостно мълчание се възцаряваше в салона. Съвсем очевидно присъствието на Ралстон не допринасяше за доброто настроение.
Веднъж, в една такава дълго проточила се пауза, Орлан Трейхърн забарабани нервно с пръсти по облегалката на креслото. После спря, повдигна внимателно ръка и я загледа озадачено. Трополенето не искаше да престане и очите на всички се насочиха към него. Но постепенно барабаненето придоби по-ясен ритъм — беше конски тропот, който приближаваше. Шарлот пристъпи към прозореца, а отвън вече се чуваше и някакъв глас, който ревеше неясни заповеди.
— Войници — съобщи Шарлот от прозореца. — Поне дузина.
Във възбудата, която настана след тези думи в къщата, Питни май бе единственият, на който не му убягна доволната усмивка по лицето на Ралстон и несъмнено враждебният поглед, с който гледаше Рурк. Силно чукане отекна по вратата, малко по-късно един слуга въведе в салона английски офицер. Рурк, който стоеше при камината, се обърна с гръб към салона и се загледа в огъня. Двама войника с мускети последваха офицера и заеха място от двете страни на вратата.
— Майор Едуард Картър от ротата на Вирджиния на Девети кралски пехотен полк на Негово Величество! — представи се офицерът.
Джордж Бошан пристъпи напред към майора, назова името си и това, че по силата на кралска грамота за вечно владение е господар на този дом и на имението. Двамата си стиснаха ръце, но майор Картър остана неподвижен и официален.
— Идвам по служебно задължение — обясни той. — Моля за подслон за моите войници и конете ни с цялото полагащо ни се уважение.