— Моята съпруга, сър, Шана Бошан.
Майорът се поклони отривисто.
— Моите комплименти за красотата ви, мадам! Слънчев лъч в пущинака, бих казал. Поразен съм. — Той се изправи и я погледна по-внимателно. — Как се казвахте? Шана? Да не би да сте Шана Трейхърн, е, респективно да сте били?
— Точно така — потвърди Шана мило. — А там виждате баща ми Орлан Трейхърн.
— Лорд Трейхърн! — Майорът, очевидно впечатлен, забърза към Орлан Трейхърн. — Слушал съм много за вас, сър.
— Хм! — Трейхърн издаде един неясен, но в никакъв случай не дружелюбен звук и не обърна внимание на подадената му ръка. — Само лоши неща, басирам се. Но настроението ми бързо ще се промени, щом тази безсмислица около младия Рурк се изясни. Спокойно можете да уведомите началниците си, г-н майоре, че ще използвам напълно влиянието и състоянието си, за да изясним тази история.
Офицерът не се чувстваше много удобно в униформата си. Ако имаше две имена и две състояния в империята, които да могат да създадат проблеми на короната, то те бяха събрани тук, в този салон.
— Спокойно! — успокои ги Натаниел от прозореца. Той бе прочел писмата и сега се насочи към Орлан. — Явно няма вече нужда да се използват пари за тази история. — Той подаде на майора една очевидно официална грамота, с множество печати. — Предполагам, че вие сте най-близкият офицер на короната. Готов ли сте да потвърдите, че сте получили писмото?
Офицерът на короната въздъхна колебливо и взе в ръка писмото. Започна да чете, като заедно с очите се движеха и устните му. Той хвърли един поглед към Рурк, остави чашата настрана и продължи да чете. Най-накрая изрече на глас:
„… И така, в светлината на нови доказателства и с оглед на една молба от страна на маркиз дьо Бошан, по случая Рурк Деверъл Бошан трябва да бъдат прекратени всички съдебни процедури, докато по-нататъшните разследвания не дадат възможност за нова, обективна преценка на фактите по случая…“
Майор Картър отпусна ръка и каза:
— Това писмо носи печата както на маркиза, така и на дворянския съд. Което очевидно означава, че сте свободен, мистър Бошан.
Шана се хвърли на врата на Рурк с радостен вик и едва не го удуши от радост. Навсякъде из салона се чуваха въздишки на облекчение.
— Да не искате да кажете с това, че — режещият глас на Ралстон премина като сабя през едва-що отново възвърналата се радост — един избягал убиец може просто ей така да бъде пуснат на свобода въз основа на един лист хартия? Това е несправедливост, смятам аз. Една ужасна съдебна грешка!
Майорът се изправи в цял ръст.
— Това писмо дава лаконично обяснение, сър. Жената, за която става въпрос, е била женена и освен това е поддържала връзки с други мъже. Още преди е имало сведения от мъже, които са били ограбвани от нея. В тях отново и отново е било изтъквано, че мъжете не си спомнят нищо повече, освен че са идвали в съзнание на известно разстояние от кръчмата. Също така има свидетелски показания от господа от Шотландия, които потвърждават, че мистър Бошан е дошъл при тях веднага след пристигането си от колониите. Следователно той не би могъл да е баща на детето на въпросната жена, тъй като същата е била в напреднала бременност. Освен това съществува подозрението, че съпругът й я е убил в пристъп на ревност.
— Едно порядъчно английско момиче бива убито по най-ужасяващ начин, при това е и бременно, а злосторникът се изплъзва ненаказан! — Ралстон разбираше само това, което искаше.
— Мистър Ралстон! — изрева Трейхърн.
Майор Картър небрежно се хвана за дръжката на сабята си.
— Поставяте под съмнение разпореждане на дворянския съд, сър?
Това двойно неодобрение, изразено от двама мъже с авторитет, на първо време затвори устата на пенещия се Ралстон. Но той започна да отстъпва едва когато Шана тръгна към него с проблясващи в зелените й очи светкавици.
Той запелтечи.
— Но аз само исках да кажа… Не! Не! Разбира се, че не.
— Само да посмеете да изречете с мръсните си устни още веднъж името на съпруга ми — и ще ви избода очите! — Макар че гласът й не бе по-висок от шепот, думите й кънтяха в ушите му.
— Да! Да! Имам предвид… Не. Както желаете! — Ралстон замълча, докато тя не се отдръпна от него.
Едва тогава той вдигна крак от прага на камината и си отстрани горещата пепел от ботушите. Но най-лошото още му предстоеше.
— Мистър Ралстон, мисля, че намерих нещо, което ви принадлежи. — Питни бе пристъпил пред него и му поднесе под носа камшика, който преди вече бе показал на Рурк.
— Ах, да, наистина. Много благодаря. — Ралстон се престори на много облекчен и го взе. — Разбира се, моят е. Съвсем не беше така лесно, знаете ли, да яздя само с една лозова пръчка. Но какво лепне така?