Ралстон вдигна ръка и погледна към пръстена, сякаш не вижда нищо странно в него.
— Пръстенът — обясни той снизходително — получих от един длъжник. Защо?
— От много поколения този пръстен бе притежание на моето семейство. Смятам, че ми бе откраднат.
— Откраднат! Глупости. Дадох на заем пари и тъй като мъжът не можа да ми ги върне, даде ми този пръстен.
Рурк се обърна наполовина към майора, наполовина към останалите.
— Майка ми ми даде този пръстен, за да мога да го дам като годежен пръстен на момичето, което избера за своя съпруга. Носех пръстена на една верижка на шията и той си беше там, когато се качих в стаята на онова момиче. Бе в нощта на убийството. Който и да е взел пръстена, той трябва да е бил в онази нощ в онази стая.
На Ралстон му увисна челюстта, като схвана какво означаваше това.
— Не! Не съм бил аз! Не съм я убил аз! — Той плувна в пот. — Не можете да ми припишете и това престъпление. Ето ви, вземете си проклетия пръстен! — Той го свали от пръста и го захвърли в салона, погледът му се вкопчи в Рурк. — Но как смеете да ме обвинявате! Никога не съм ви причинил нищо лошо! Платих дори, за да ви спася от бесилката! Това за вас вече нищо ли не означава?
На това място отново се намеси Орлан Трейхърн.
— Трябва ли да разбирам, мистър Ралстон, че сте имали навика да ми водите затворници, които ми казвахте, че сте купили на търга за длъжници? Трябва ли да разбирам, че сте ми представяли неверни сметки и че сте прибирали част от сумата, която плащах аз?
Ралстон видя своя малък свят да се сгромолясва, парчетата от него валяха върху му. Напразно се опитваше да спре треперенето на ръцете и колената си.
Но Рурк сметна, че още не е получил отговор на своя въпрос.
— Кой, мистър Ралстон — настоя той с опасно благ глас, — ви даде този пръстен? Да не би да бе случайно сър Гейлърд?
Ралстон неочаквано се изсмя.
— О, да! Наистина! Сър Гейлърд ми го даде? Да, сега си спомням! За една сума, която му бях заел!
— А какво каза сър Гейлърд, откъде има пръстена? — гласът на Рурк заглуши озадачения шепот в салона.
Ралстон сви рамене.
— Май от някакъв шотландец, ако добре си спомням. Също за сума пари, която този мъж пък дължал на сър Гейлърд.
— Джейми е шотландец — отбеляза Питни, набръчквайки чело. — Той наистина би могъл да го е взел от Рурк.
— Значи остава открит въпросът къде е сър Гейлърд — установи Рурк, — той излезе май да поязди?
— Никой не го е виждал — забеляза мисис Амелия.
— Ще проследим този въпрос докрай, щом той се върне — реши майорът.
Трейхърн обаче не бе свършил с търговския си агент.
— Та колко платихте за Рурк? — поиска да узнае той.
И Ралстон, който вече си мислеше, че се е измъкнал, отново изпадна в дълбоко отчаяние.
— Двеста фунта — призна тихо той.
— А ми казахте 1500 — отбеляза делово Трейхърн, — от което мога само да заключа, че и преди сте ме мамили. — Господарят на острова претегли в ръка кесията със златните монети, после я хвърли обратно на Рурк. — Никога не сте ми дължали нещо, мистър Рурк. С помощта, която ми оказвахте, отдавна вече всичко сте изплатили. — И без да поглежда повече Ралстон, продължи — Сметките, с които разполага мистър Ралстон на Лос Камелос, ще му бъдат отнети като обезщетение за сумата, с която ме е лъгал.
Заеквайки, Ралстон се възпротиви:
— Но това е всичко, което притежавам на този свят!
— Тогава, за жалост, положението ви е сериозно — отвърна Трейхърн ледено, — защото вие вече не сте на работа при мен. Явно ще трябва да си търсите препитание в колониите.
Слабият мъж отпусна отчаяно рамене. В този миг той бе загубил повече, отколкото бе спечелил преди с всичките си хитрости. А и за него бе ужасен удар на съдбата, че ще трябва да прекара остатъка от дните си в омразните колонии. И ако Гейлърд не можеше да му върне остатъка от заетата сума, наистина щеше да изпадне в ужасно положение.
В салона стана тихо, когато Ралстон се строполи в първото кресло, което му попадна.
Връхната точка на напрежението бе преминала. Внезапно умора налегна Шана. Сутринта, която беше започнала с огнена страст, се бе оказала дълга — а освен това се бе прибавил и страхът, че войниците ще отведат обичния й Рурк. Шана се чувстваше напълно изтощена. Тя прошепна на Рурк няколко думи и предостави на него да я извини. Той я съпроводи до стаята й и спусна завесите на прозорците. Тя с мъка потисна една прозявка и се отпусна на леглото. Рурк я погледна със съчувствие.
— Наистина вратата не може да се заключва — усмихна се тя напрегнато. — Но осъзнавате ли какво значи, че вече няма нужда да се крием.
— А тъй като и аз сега открито мога да се върна в стаята си, предявявам претенции към всичко, което се намира в нея — обясни той, насочвайки се към скрина, от който си извади нова риза, но погледът му ясно й показа, че мислеше и за друг вид претенции.