Трейхърн гледаше мрачно листа хартия в скута си.
Питни стана от креслото, застана зад Трейхърн и зачете зад раменете му. Докато той кършеше напрегнато ръце, гласът му проеча в напрегнатата тишина.
— Това тук, долу — той посочи към подписа на сър Гейлърд Билингсхъм, — вече съм го виждал.
— Естествено, че сте — сдъвка го Трейхърн с необичайна строгост. — Всичките му носни кърпи, ризите му носят този знак, всичко, на което може да се постави „Б“, като Бастард!
— Не! Не! — изпъшка Питни. — Имам нещо друго предвид. „Р“-то на Мили! Това не бе никакво „Р“! Та момичето не можеше нито да чете, нито да пише, и е нарисувало в пясъка, колкото е могло, каквото е видяло. Едно „Б“ с опашка надолу. Билингсхъм!
Трейхърн взе листа и го размаха пред майора.
— Вашият рицар е убил Мили!
— Ако разрешите, сър — отвърна майорът студено, — той не е моят рицар.
— Ще видите! Ще видите! — беснееше червенокосият шотландец. — Ще направи с малкото ви момиче точно това, което направи някога с моето! С проклетия си камшик и проклетия си юмрук!
Старият господин Джордж хвана пистолета си, Питни го последва, но преди да са се въоръжили другите мъже, външната врата се хлопна след Рурк. Ралстон още седеше нерешително, но Трейхърн, който се бе замислил мълчалив в креслото си, се изправи сега на бастуна си.
— Ако си мислите — изфуча той, — че ще остана тук при жените, то сте се излъгали! — Той направи две крачки с бастуна, след това го захвърли на пода и забърза след другите, без да обръща внимание на превързания си крак.
Старият мистър Джордж стигна до конюшнята, когато Рурк разпитваше вече сержанта от вахтата.
— Коне, човече! — крещеше Рурк нетърпеливо. — Взимал ли е някой коне?
— Само сър Гейлърд, сър — объркано даде сведение сержантът. — Малко преди обяд беше, когато дойде и нареди да му се оседлае един кон — каза той. — Аз му го оседлах. След това взе малката кафява кобила, тази с белезите, нали я знаете, сър? Каза, че трябвало нещо да се закара някъде. Каза също, че имал разрешението на милостивия господин — прибави сержантът малко предизвикателно.
— Добре, сержанте — успокои го Джордж Бошан. — Никой не ви упреква.
Възбуденото цвилене и тропот на копита накара мъжете да заобиколят. Атила тъпчеше на едно място, изправяше се на задните си крака и пръхтеше на място.
Джордж посочи с палец жребеца и попита сержанта:
— Какво му е на животното?
— Не мога да кажа, сър — сви рамене сержантът, — неспокоен стана още като дойде сър Гейлърд, и стана още по-зле, когато взеха кобилата.
Джордж погледна сина си, вдигна вежди и двамата мъже си размениха многозначителни погледи. Рурк се спусна и разтвори широко вратата на конюшнята, докато бащата отиде към мястото на Атила и махна на мъжете, които стояха наоколо, да освободят пътя. Джордж издърпа резето, махна решетката и — Атила като видя вратата отворена, се втурна.
От копитата му изскачаха искри по настилката. Но на портата на обора стоеше Рурк, готов за скок, и щом гордият жребец притича край него, Рурк прокара като стрела ръка в развятата му грива и полуповлечен, полу под пружиниращата си сила се метна на гърба на Атила. Атила се изправи на задните си крака, опита се да се освободи от неочакваното си бреме. Но Рурк го притисна с колена и изсвири пронизително с уста. Конят позна ездача си, разбра също, че ще преследват един и същ дивеч, и изхвърча. Зад тях, скоро далеч след тях, Джордж и майорът даваха заповедите на хората си.
Атила обиколи господарската къща в стегнат тръс, премина през портата до изгорялата конюшня. Рурк го остави на воля, само се държеше здраво за гривата му, но не го направляваше. Преминаха през малка горичка, на поляната благородният кон спря, отметна глава и задуши във въздуха — и ето че се понесе, а копитата му чаткаха като чукове. Преминаха през гъсталаци, стигнаха до пасбището, прелетяха нататък като вихър. Мирисът на Гейлърд бе гореща следа в ноздрите на Атила — но още по-горещ бе мирисът на кобилата. Високите дъбове прелитаха като кафеникаво мъгляви сенки, ето че бяха вече на пътеката и Рурк видя пътя, който трябваше да следват. Оттук нататък Рурк направляваше жребеца, а Атила остави да го водят, защото бяха двамата едно, двамата имаха една и съща цел.
Гейлърд направи тъжна гримаса, когато хвърли поглед назад към Шана. Безпокоеше го държанието на това момиче, нейната самонадеяност. Той искаше да я види покорна, смачкана от страх. Той отстъпи назад, за да може да язди до нея. Конете вървяха в крак. Шана чувстваше малката кама на крака си. Ала не смееше да я вземе. Но този момент сигурно щеше да дойде.