В очите на Рурк проблясваше дяволито веселие.
— Бъдете милостива с мен, Шана. Вие сте светлината и любовта на моя живот.
Шана повдигна красивата си брадичка.
— Ха! Вие сте чудовище и един дявол знае колко светлини и любови сте имали вече, защото аз сигурно не съм първата и единствената.
Рурк галантно й задържа вратата, за да мине.
— Първото не бих искал да отричам, защото още не ви познавах тогава. Но вие със сигурност сте моята единствена любов и ще останете единствената ми любов, докато съм жив. — Погледът му бе съвсем сериозен. — Никога не бих изисквал от съпругата си повече, отколкото самият аз бих могъл да й дам. Уверявам ви, мадам, че няма да измине нито ден, без в мислите си да съм с вас.
Разкъсвана между нежната топлота в погледа му и прямите му думи, Шана не намери какво да отговори. Той бе така различен от всички останали мъже, които познаваше. Никога не губеше доброто си разположение на духа, когато тя се опитваше да го нарани, дори да го засегне. Напротив, отговаряше й с комплимент. Къде ли беше границата на неговото търпение?
В кръчмата изчака търпеливо, докато той свали прогизналото си палто и шапката си — за един миг тя отново изигра ролята на покорната съпруга. С леко положена ръка на талията й той я отведе до една маса, която Питни бе избрал — в един тъмен ъгъл, без възможности за бягство.
Хедли и Крадок вече бяха седнали на голямата маса в центъра на кръчмата, но иначе тя беше празна: явно бурята бе принудила постоянната клиентела да си остане вкъщи. В камината весело пукаше огън, хвърляше сенки чак до тавана и даряваше на мокрите до кости гости топлина. Питни седна на голямата маса в средата при двамата слуги на голяма чаша кафява бира, не без да хвърли на Рурк още един предупредителен поглед.
Рурк, безкрайно облекчен, че може да седи сам в ъгъла с младата си невеста, зачака вечерята в спокойно разположение на духа. Сочно печено, хляб, зеленчуци и тежко вино бяха сервирани на младата двойка. Междувременно Шана установи, че апетитът й далеч не бе така голям, както бе заявила. Рурк стоеше прекалено близо до нея. Никога не бе срещала мъж, който да е така настойчив и целенасочен като този, който твърдеше неотклонно, че бил неин. Дори и сега, когато той се облегна назад в стола си, за да я съзерцава по-добре, тя без усилие разгада мислите му. За да избегне въпросите му, тя му зададе свои.
— Момичето, в чието убийство сте обвинен, кое беше? Ваша любима ли?
Рурк повдигна вежди.
— Шана, мила моя, това ли трябва да е тема на нашата сватбена вечеря?
— Любопитна съм — настоя тя. — Не искате ли да ми кажете? Защо извършихте това? Изневеряваше ли ви? Ревност ли ви подтикна към това убийство?
Рурк облегна ръце на масата, поклати глава и горко се изсмя.
— Ревност? Към една камериерка, с която едва ли съм разменил и дума? Ах, скъпа Шана, дори не знам как се казва и тя без съмнение е имала преди мен много други мъже. Аз просто си седях в кръчмата на онази странноприемница, в която тя работеше, а тя заряза някакъв друг мъж, за да седне на моята маса. И ме покани в стаята си…
— Просто така? Искам да кажа, нямаше ли между нас нищо друго? Никога ли преди не я бяхте виждали?
Рурк бе втренчил поглед в чашата си и бавно накланяше виното насам-натам.
— Тя видя парите в кесията ми, когато платих за вечерята си. Това бе достатъчно, за да се сприятели с мен.
Горчивият тон на гласа му би могъл да издаде на Шана много, ако тя само би могла да го разбере.
— И вие съжалявате, че сте я убили, нали? — продължи тя да дълбае.
— Да съм я убил? — Той се изсмя. — Та аз дори не съм сигурен, че съм лежал в едно легло с нея, още по-малко, някога да съм я докосвал с ръка, независимо по какъв начин. Тя взе кесията ми и всичко друго, не ми остана нищо друго освен панталоните ми, за да посрещна войниците, които сутринта ме измъкнаха от леглото. Тогава ме обвиниха, че съм я убил, защото била носила в утробата си моето дете, но бог знае, че това не е истина. Невъзможно е дори и само заради това, че бях в Шотландия и пристигнах едва този следобед, уморен от пътя, и наех една стая в същата тази странноприемница. А тази курва никога не съм виждал. Но бях закаран на съд, лорд Хари, както се нарича, ми даде само миг, за да се защитя. След това ме обвини в лъжа и ме хвърли в затвора, докато решал моя случай. Убийство, реши той, защото не съм искал да се оженя за тази жена. Нима наистина човек може да си помисли, че това е възможно, като вземе предвид всички копелета по света? Като че ли за мен не би било играчка да избягам от Англия? Или дори още по-лесно, да избягам от стаята й, преди кръчмарят да влезе сутринта? Но като последния дръвник, хванат от гората, аз съм бил спал в нейните чаршафи, докато настъпи денят. Кълна се в бога, че не съм я убил! Знам, че не съм бил аз.