— Подаяния? — попита Питни. — Това е сделка, която сключихте, и моята господарка желае да я изпълни.
— В сделката има повече, отколкото вие знаете! — извика Рурк. — Това, което ми носите, е смешна добавка! — Той запрати юмрук по масата, от дъските отхвръкна треска. — Предайте на господарката си, че един ден ще изпълни сделката изцяло, ако ще и да е в ада!
Питни не желаеше да слуша обиди за господарката си. Той се обърна и излезе.
Вратата на затвора се затвори с метален звън, в килията настъпи тишина. Отекваше само дрънченето на веригите.
Посланието на Рурк, предадено без украса, предизвика у Шана изблик на негодувание. Питни я наблюдаваше мълчешком, докато тя крачеше ядосано в салона.
— Щом не иска друго! — Шана дигна ръце. — Исках да му помогна, доколкото може. Вече не зависи от мен. Кой ли ще го е грижа след няколко дни!
Питни превъртя триъгълната си шапка в ръцете си.
— Момъкът, изглежда, мисли, че му дължите още нещо.
Шана се въртеше наоколо, синьозелените й очи святкаха.
— Тоя надут пуяк! Какво ме вълнува какво си мисли той. Щом е толкова горд, нека го обесят като иска. Както си постелиш…
Тя спря изведнъж, изчерви се и се обърна, да не я види Питни.
— Аз мисля — тя търсеше думи, за да замаже намека с постелването, който засягаше и нея, — все пак той не е ли убил едно момиче?
— Той е като обезумял — отбеляза с дълбока въздишка Питни. — Не се докосва до вашето ядене, иска само хляб и вода.
— Ах, замълчете! — Шана започна отново да ходи напред-назад. — Смятате ли, че искам да знам! Той сам си избра съдбата, тя вече бе поела своя ход, преди да го познавам. Не е ли достатъчно лошо да трябва и да присъствам на погребението, като винаги ще си спомням как е умрял! Бих искала да съм си в къщи. Мразя този град!
Шана се спря внезапно и погледна Питни.
— „Маргарита“ вдига котва още тази седмица. Уведомете капитан Дюпре, че искаме да отплаваме с него за дома.
— Баща ви беше предвидил за връщането ви „Хамстед“. „Маргарита“ е малък кораб…
— Нима не знам? — вметна Шана. — Най-малкият кораб от флотата на баща ми. Но „Хамстед“ ще отпътува едва през декември, а аз искам веднага да замина. — Очите й блестяха пресметливо. — Освен това има предимството, че мистър Ралстон ще трябва да побърза със сделките си, ако иска да ме придружи за вкъщи при баща ми. И така едва ли ще има време да си пъха носа в обстоятелствата около моята сватба. Бог да ни е на помощ, ако някога ги научи.
Питни кимна безмълвно и излезе. Камериерките се прокрадваха мълчаливо из къщата. Шана се почувства изведнъж съвсем сама. Потиснато се отпусна на стола до малката си писалищна маса. Образът на Рурк, както й го описа Питни — отслабнал, раздърпан, окован, полудял, пребит — се размеси с образа на мъжа, когото помнеше от стъпалата пред черквата. Тя се питаше какво можеше да промени така един мъж. Но тогава тя видя и разкривеното лице, което се притискаше към прозорчето на затворническата кола, чуваше виенето от болка и яд, което я преследваше цялата нощ, докато се връщаше у дома. Не, отговорът й бе добре известен. Сетивата й жестоко си играеха с нея. Изведнъж тя се оказа тази, която бе измъчвана и изтезавана в окови, безпомощна и осъдена, предадена, без надежда. От устата й излезе лек вик, за кратко време почувства самата тя горчивата ярост, която е обладала Рурк. Ядосано се откъсна от тези образи, обеща си да не се поддава никога повече на тях, да приспи съвестта си.
Слънцето изпращаше през прозореца лъчи с необичайна сила. Беше свеж, прохладен ден със синьо небе, рядкост за Лондон по това време. Свеж бриз задуха от морето, прогони облаците и пушилката от града и довея даже слаб мирис на сол. Но Шана едва забеляза ясния ден. Тя бе втренчила невиждащ поглед над писалището, с перо в ръка и фин пергамент пред себе си, ужасена, тя се готвеше да пробва новото си име на листата.
Шана Бошан
Шана Трейхърн Бошан
Шана Елизабет Бошан
— Мадам Бошан! Мадам… Мадам Бошан…!
Постепенно тя осъзна, че я вика един глас извън нейните мисли. Тя вдигна поглед и видя камериерката си да стои на вратата с дрехи в ръце, предимно дебели зимни неща.
— Ах, вие ли сте, Хергъс! Какво има?
— Питам се — започна Хергъс — дали трябва да опаковам тези неща за връщането ни вкъщи, или да ги скатая добре за следващия път, когато дойдем в Лондон.
— Не оставяй нищо тук. Дълго време няма да се върна. Прибери ги в някой голям скрин.
Шотландката кимна, но гледаше угрижено.
— Добре ли се чувствате? Искате ли да си отпочинете?
От мъчителния момент, когато Шана — заедно с Питни — съобщи на смутената домашна прислуга едновременно за сватбата и овдовяването, Хергъс бе много угрижена.