— Добре съм, Хергъс — каза Шана леко и потопи перото си в мастилницата.
Стъпките на прислужничката отекнаха в помещението. Шана отново прокара перото по пергамента. Но душата й не бе при смелото перо. Стана й горещо, бузите й пламнаха, когато в нея се надигнаха спомените за прекараните с Рурк часове. Шана потопи перото в мастилницата, скочи от стола, прокара ръце по виненочервената си кадифена рокля, като че да отхвърли спомена за едно стегнато, твърдо тяло, което се притискаше към нея; и когато вдигна пергамента, за да го скъса, тя осъзна: бе нарисувала не само новия си подпис с НЕГОВОТО име, а и неговото лице. Цялото й същество се възправи срещу силното иго на незабравата, което той й налагаше, и тя извика:
— Мерзавец, яд го е само, че не му дадох шанса да избяга! Защото това сигурно беше единственото му намерение — да остане с мен насаме, за да може още по-лесно да избяга. За нищо друго не е искал да ме използва, и нека това, което направих, не ме плаши в бъдеще. Просто няма повече да мисля за него!
Но още щом отиде до прозореца, за да погледа в слънчево-студения зимен ден, пред очите й се появи отново милото иронично усмихващо се лице с кехлибарените му очи и превърна кратката победа над собствените й чувства в жалката й противоположност.
По-рано отколкото мислеше, Шана трябваше да се срещне с мистър Ралстон — заместника на баща й, от когото се страхуваше. Само няколко часа по-късно пред градския палат на Трейхърн в Лондон спря мръсна от дългото пътуване карета. Шана, която седеше на прозореца, за да погледа, потънала в тежък размисъл слънчевия следобед, видя Джеймс Ралстон да слиза от ландауера. Един миг той застана, погледна нагоре към горните етажи, арогантно плесна по ботушите си с камшика, който носеше винаги със себе си. След това влезе в къщата.
Тя с досада набърчи нос, тъй като беше доста неприятно, че той идваше, преди да е обесен Рурк. Тя изтича през помещението, хвърли се в дълбокия фотьойл пред камината и се постара да си постави маската на траур, което естествено й се удаде много трудно. Но изведнъж се сети, че на добрия Питни винаги му се насълзяваха очите, щом вземеше една щипка енфие; тя скочи пъргаво до масата за чай, където видя табакерата на верния прислужник, и смръкна нужната доза от праха. Гласът на Ралстон, който даваше указания на камериерките къде да поставят пътните му чанти, нахлу от преддверието.
— Боже мой! — изпъшка Шана, когато емфието като че щеше да й разцепи главата. Трябваше да киха, киха, киха.
Но когато Ралстон пристъпи в покоите й, Шана стоеше, както възнамеряваше, като предизвикващо съчувствие олицетворение на скръбта — сълзите течаха като порои по лицето й, очите й бяха червени, като че ли бе плакала с часове. Докосваше изискано носа си с кърпичката и хлипаше високо и сърцераздирателно.
— Мадам? — се чу смутено, когато той се приближи. Изражението му бе напрегнато, като че ли се опитваше да скрие яда си, а ръката му нервно барабанеше по камшика.
Шана вдигна поглед, избърса с кърпичка потока сълзи, пое си дълбоко въздух, тъй като гърдите й горяха като огън.
— Ах, Ралстон, вие ли сте. Не очаквах…
Той я прекъсна нахално.
— Бързах, нещо по-лошо да не…
— Ах, Ралстон, ако бяхте дошли по-рано… — хлипаше Шана престорено.
— Мадам! — Тонът му бе делови. — Първо пътят ми ме отведе при „Маргарита“, за да стифирам бързо спасената стока от потъналия ни кораб, но там трябваше да дочуя много странно известие. Вие сте заповядали на капитан Дюпре да извърши приготовление за вашето завръщане у дома с неговия кораб и освен това трябваше да науча, че по време на краткото ми отсъствие сте станали както съпруга, така и вдовица. Правилно ли съм разбрал, или този френски мошеник иска да ме вземе за глупак?
Шана избърса ефектно очите си.
— Това е тъжната истина, Ралстон.
— Мадам…
— Мадам Бошан. Мадам Рурк Деверъл Бошан — уведоми го Шана.
Ралстон се покашля кратко.
— Мадам Бошан, трябва ли да разбирам, че за една само седмица успяхте да си намерите съпруг по ваш избор, нещо което считахте цяла година за невъзможно?
— Толкова ли е невероятно, Ралстон? — постепенно й ставаше трудно да прикрива яда си.
— Мадам, при всяка друга жена не бих се съмнявал в тази възможност.
— А при мен, мистър Ралстон? — Шана повдигна вежди. — Не ме ли считате способна на любов?
— Не е това, мадам — отговори той предпазливо, като си спомни многото благородници, които той самият й бе представил за одобрение, с надеждата, че един от тях ще получи благоволението й и след сватбата ще уважи оказаните услуги за сватосването с част от зестрата. — Разбира се, винаги съм бил на мнение, че подбирате повече от другите.