Търпението на Ралстон се изчерпи както винаги бързо.
— Последната партида, която ми продадохте, ще издържи едва една или две години в плантациите със захарна тръстика. Впрочем, при нас в Карибския басейн не са без значение и стройни жени и здрави деца. — Тънкото му лице прие многозначителна физиономия. — Е, как е? Господарят ми ще ме рендоса, ако не му заведа нещо по-добро.
Разговорът бе прекъснат от трополене пред стаята на пазача, тежката врата към главната сграда се отвори. Напред излезе един пазач, след себе си влачеше дълга верига, за която бе вързан един мъж, когото притискаха толкова много железни окови, колкото можеше да носи. Следваше втори пазач, който държеше в ръцете си друга верига, също вързана към затворника. Лицето на задържания бе преобразено от едно подуто око и кървяща уста, следи от най-пресни мъчения. Той се препъна в железата по краката си и тази несръчност му докара нагъл удар в ребрата. От изранените му устни се изплъзна кратък стон. Двамата пазачи бяха тръгнали с поверения им към вътрешния двор, но Ралстон, който добре разбираше от роби, ги спря с ръка.
— Стоп! Спрете! — той изгледа строго Хикс. — Вие сте истински хитрец! Тоя задържахте, за да покачите цената!
Ралстон се приближи, за да прецени задържания, след това се обърна към надзирателя:
— Не си правете шеги, човече. Този ми трябва. Кажете веднага цената. Какво искате за този нещастник?
Хикс изсумтя, за малко да припадне.
— Но точно този не мога да продам! Утре трябва да го обесят. Сега отива в общата килия при тези, които отиват утре на въжето.
Ралстон изгледа дълго Хикс, като при това удари с камшика по ботушите си.
— Хайде, Хикс… Познавам ви — както и чудесата, които можехте да предизвикате по-рано. Една прилична сумичка за този тип и…
Надзирателят щеше да се строполи, така трепереше, разкъсван между алчността и дълга.
— Не става. Този е убиец. Осъден на смърт от съда. Трябва да подпиша предаването на екзекутора, а името му е…
— Името не ме интересува — напираше Ралстон. — Ще му дадем ново име.
При това предложение лукаво огънче светна в очите на Хикс. Ралстон не пропусна този момент.
— Ето, виждате ли? — ухили се Ралстон. — Размърдайте си мозъка. Кой ще научи за това? Кой го е еня кого беси, щом броят на обесените е точен? А това ще ви донесе… — Той доближи устата си до неизмитото ухо на надзирателя. — Е, да кажем, 200 лири в джоба ви, две пени за пазачите и никой нищо не е видял.
Алчността блесна в очите на Хикс.
— Щом е така — мърморете той повече на себе си.
— Имаме дори един мъртвец, един стар мъж, който лежа години наред в затвора, забравен от света, почина миналата нощ. Да, така може да се нареди работата. — Той се ухили на Ралстон и прошепна: — Двеста лири за такъв като този там?
— Разбира се — кимна Ралстон. — Той е млад и здрав. Ще вдигнем котва след няколко дни, но дотогава трябва да ми го криете. Има ли семейство, което да иска тялото му? — Хикс кимна, но Ралстон продължи:
— Добре, на роднините дайте утре умрелия старец, за когото говорехте, в затворен сандък, съответно с печат на съда, за да не посмее никой да го отвори, а нашето момче ще си го взема заедно с другите, които купих миналата седмица, един ден преди да отпътуваме. До тогава се отнасяйте с него добре, за да мога да го ползвам отново колкото е възможно по-скоро. Разбрахте ли добре всичко?
Надзирателят кимна усърдно, така че сланините по врата му се разтресоха.
Ралстон се усмихна радостно, когато се върна при каретата. Защото сметката изглеждаше така: двеста за Хикс, но на Орлан Трейхърн ще вземе за такъв екземпляр хиляда и петстотин, за собствения му джоб останаха хиляда и триста. За студения предиобед това не бе никак лошо. Ралстон си тананикаше на ум някакъв шлагер, докато каретата го караше към градския дворец на Трейхърн.
Беше двадесет и четвърти ноември, когато Питни се отправи към Тайбърн. Не бе по вкуса му да гледа обесен човек, а когато почувства, че му е необходима подкрепа, сви в една кръчма и поиска високо една халба кафява бира. Както винаги в дните на бесене, по пътя за Тайбърн се стичаше народ, а кръчмата гъмжеше от зяпачи, които чакаха началото на представлението. Едно-единствено столче бе празно и така Питни седна до слаб мъж, червенокос шотландец, около четиридесетгодишен. Мъжът, затънал вече доста дълбоко в джина, се усмихна на Питни уморено. Питни нямаше никакво желание да води разговор, но тъй като шотландецът имаше някаква трагична съдба, Питни седеше търпеливо и мълчаливо кимаше от време на време, докато нещастникът изливаше сърцето си.
Но изведнъж с проклятие на уста Питни скочи, грабна триъгълната си шапка и се втурна от кръчмата към бесилото.