Народът се тълпеше плътно, няколко пъти Питни отхвърли цели гроздове от хора, за да си пробие път през навалицата. Той стигна до мястото, където пазачите от затвора подканяха арестантите да слизат от колата. Напразно се взираше той за Рурк Бошан.
Когато наблизо му дойде един слуга от затвора, Питни го хвана за яката.
— Къде е момчето от колоните, Рурк Бошан? Няма ли да го бесят днес?
— Махай се, глупако, бягай и си гледай работата!
Широката лапа на Питни изтегли пазача нагоре, така че се загледаха очи в очи.
— Къде е Рурк Бошан? — ревеше Питни. — Казвай, ако не искаш да ти извия врата!
Очите на пазача изхвръкнаха от страх.
— Той е вече мъртъв. Днес сутринта го взеха с колата и преди изгрев слънце, преди да се събере народът, го обесиха.
Питни разтресе човека така, че зъбите му затракаха.
— Това истина ли е? — изфуча му той в лицето.
— Сигурно е! — Пазачът почти се задуши. — Хикс го докара в ковчег. Запечатан. Семейството може да го вземе. Сега ме пуснете най-после да вървя!
Огромните юмруци на Питни се разтвориха, мъжът се изплъзна и стъпи на краката си, видимо облекчен.
Междувременно Питни удари ядно с юмрук по дланта си и проклинаше наум. След това се обърна на токовете си, забърза не по-малко от преди обратно към таверната, отвори вратата така, че тя изтрещя. Сивите му очи се стесниха до малки цепки, но колкото и внимателно да оглеждаше препълненото помещение, от шотландеца с червените коси нямаше и следа.
Безкраен се стори на Питни пътят до Нюгейт, а настроените му спадна още повече, отколкото очакваше. Надзирателят Хикс удостовери естествено съвсем точно сведението, което Питни изкопчи от пазача в Тайбърн. Така че не му остана нищо друго, освен да вземе затворения ковчег с надписа отгоре: Рурк Бошан. Джон Крадок му помогна да вдигне сандъка на конската каруца.
Питни взе юздите в ръце и насочи стария си кон към един запустял обор. Там, зад грижливо затворената врата измъкна от сеното един тежък хубаво украсен ковчег и го натовари на каруцата, до сандъка с тялото от затвора.
Трябваше му време, докато накрая успя да завинти нитовете така, че и с неимоверно усилие не би могъл да се отвори капакът на украсения ковчег. Съдържанието му бе така добре запазено срещу всякакво любопитство. От време на време, докато работеше, по лицето па Питни пробягваше особена, тайнствена усмивка.
Пътуването продължи нататък, този път до едно отдалечено гробище, където Питни остави сандъка до прясно изкопан гроб. След това отиде до намиращата се наблизо къща на свещеника, за да го уведоми и да поръча погребение за следващия ден.
Когато Питни прекрачи салона на своята господарка в градския дворец на Трейхърн, Ралстон беше при нея. Питни се смути, тъй като не знаеше как да докладва на Шана пред чужд човек. Той въртеше триъгълната си шапка в ръцете.
— Вашият съпруг… започна той най-накрая — мистър Бошан…
Шана се вторачи в Питни, Ралстон повдигна заинтригувано веждите си.
— Всичко е уредено. Свещеникът определи опелото за утре два часа след обяд — оповести той накрая.
Въздишката на облекчение от устните на Шана премина бързо в хлипане със сълзи. След това Шана сложи ръце пред очите си и избяга — по стълбите нагоре в спалнята си, където бързо тръшна вратата след себе си, като че да се откъсне от света. Тъпа мъка заседна като буца в гърдите й, когато наблюдаваше леглото си, облегнала се на вратата. Един момент тя почти желаеше съдбата й да бе взела друг път. Сега вече ролята й на вдовица бе истинска. Погледна се тъжно в огледалото. Очакваше, че ще изпита чувство на триумф. Но странно, не беше така.
„Маргарита“ бе, както и самото цвете, чието име носеше, неголяма и доста просто съоръжена. Беше двумачтова гемия, която бе пусната на вода в Бостън и поради това бе, с двете си мачти, по-дълга, по-ниска и по-тясна от английските си посестрими. Складовите помещения бяха препълнени, всяко ъгълче бе използвано, тежестта притискаше корпуса на кораба дълбоко във водата, главната палуба лежеше още само с няколко сантиметра над паважа на пристана. Капитан Жан Дюпре бе дребен, набит французин, обичан от екипажа си. Вече шест години бе на служба при Трейхърн и ако имаше слабост, то това бе към по-слабия пол. Познаваше всяка дъска на кораба си, всеки ъгъл, всяко кьоше под покрива. Макар че „Маргарита“ бе малък кораб, той бе стегнат, чист, прясно боядисан съд, а такелажът му, макар и закърпен, бе снежнобял и здрав.
За северното полукълбо сезонът на пасатните ветрове бе към края си. Цялата стока, която лежеше в складовете на Трейхърн за Лос Камелос, бе разпределена между „Маргарита“ и много по-големия и великолепен „Хамстед“, който щеше да пътува през декември. По-малкият кораб трябваше да натовари множество дреболии, които бяха необходими за ежедневния живот на острова, а също така и морски въжета от всички размери, смола и катран, както и четири дълги, стройни, грижливо опаковани и стифирани оръдейни дула. Трейхърн ги бе поръчал за отливане в германски оръжейници, а слуховете носеха, че можели да стрелят два пъти по-бързо от всяко друго артилерийско оръдие.