Бледото слънце вече бе залязло, стана студено, от Темза се вдигна лека мъгла. Последните приготовления за вдигане котва на следващия ден бяха бързо извъртени, тъй като, щом след малко сивите пари над Темза се превърнаха в гъста, опасна мъгла, всякаква работа на кораба и пристанището се прекратяваше. Още вдигаха сандъците на Шана на борда, по-големите бяха за складовите помещения, по-малките бяха предназначени за нейната каюта. Каютата на Шана, която трябваше да обитават с камериерката й Хергъс, естествено не бе така голяма, че да могат и двете по едно и също време да се движат вътре. Питни здраво залости с желязно резе вратите отвътре, тъй като Шана и Хергъс бяха единствените жени на борда, а висящото си легло закачи в тесния коридор. Макар че даже само страхът от наказанието, което господарят на кораба Трейхърн би наложил за всяка неприятност, сторена на дъщеря му, би държал всяко чудовище зад решетките, то все пак най-сигурната защита бе самото присъствие на Питни, който на място щеше да го смаже от бой.
Работата на палубата вече почти замря заради мъглата, навсякъде цареше нетърпение. Шана стоеше до Хергъс на перилата и изпитваше заедно с капитана и екипажа същото чувство, но го приписваше на все по-натрапчивото желание да напусне най-после Лондон и да поеме пътуването за дома. И погребението на Рурк потискаше душата й. Извънредно трудно се оказа да обясни на Ралстон защо семейство Бошан не се появи на опелото; най-накрая Шана успя за щастие да се измъкне, като каза, че това е било последното й желание, да се сбогува със съпруга си сама и без да се вдига много шум. Бошан били се съгласили да изпълнят желанието й, тъй като от брака й бяха останали единствено само тези няколко дни с трупа му.
Чакаха Ралстон, а и определените за плантациите на Лос Камелос роби, които трябваше да доведе. Ралстон кръстосваше винаги пред всяко заминаване до последната минута по улиците и вертепите, търсейки нещастници, които се продават на далечни острови, за да избегнат мизерията или някаква друга опасност. В тези времена на относителен мир лесно се намираха такива мизерници, макар че повечето от тях не бяха много полезни. Някои можеха да се купят винаги от затвора за длъжници, но можеха да се използват наистина всъщност само тези, които се надяваха да се поправят в един нов свят. Такива мъже „лорд“ Трейхърн ценеше най-много и често бе възразявал да се сключва договор с мъже против тяхното желание и даваше указания на Ралстон в този смисъл. Но ето че захарната тръстика бе готова по полетата за прибиране и имаше нужда от всякаква ръка. Шана, трепереща от студа, който проникваше през вълнената й дреха, се сви още повече в зеленото си кадифено палто, вдигна качулката, за да запази русите си къдрици от влагата на мъглата, и зарея поглед по фенерите на корабите и кея, които изплуваха от мрака като далечни малки острови.
Дочу се тропот на колела по калдъръма, Шана се облегна на перилата, когато накрая един впряг затегли тежка кола през гъстата мъгла към кораба. Ландото на Ралстон пристигна веднага след тях, но двете коли бяха само тъмни сенки в призрачната мъгла на пристанището. Шана трябваше да се взира напрегнато, за да разпознае ясно Ралстон, който даваше нареждания за слизане на робите.
Шана се сепна от дрънченето на вериги и изведнъж осъзна, че мъжете бяха оковани един за друг на ръцете и краката. От това товаренето беше трудно, тъй като железата не бяха достатъчно дълги, за да може да слизат човек по човек; те се сгромолясваха, спъваха се и падаха, а надзирателите не можеха да помогнат нито с пръчките си, нито с ругатните си.
— Защо трябва да са оковани? — възкликна Шана и възмутена към камериерката си Хергъс и се надвеси над перилата, за да може да вижда по-добре.
— И аз не знам, мадам.
— Е, ще видим дали Ралстон има някакво основание за това — отвърна Шана.
С нарастващо възмущение Шана слезе по пътеката и викна към тъмната сянка на кея, където трябваше да бъде Ралстон.
Ралстон заобиколи и изтича към Шана, за да я задържи.
— Мадам, не вървете нататък. Това тук са обичайните…