Капитанът грабна импулсивно ръката на Шана и я целуна.
— Бързам да изпълня желанието ви! — и изчезна под палубата.
Ралстон изпъшка отвратен. Бе загубил този двубой. Обърна се на токовете си бесен и тръгна с широки крачки.
Със самодоволна усмивка на красивите си устни Шана го видя, че забърза. И като видя, че е сама на кея, прибра полите си и също забърза към борда. Зад нея проехтяха изведнъж тежки стъпки; с туптящо сърце тя се обърна. Беше Питни, значи нямаше причина за притеснение, но усмивката, която той отправи в гърба на Ралстон, даде повод на Шана отново да гадае.
Песните на моряците събудиха Шана преди изгрев Слънце. Тя сънливо повдигна глава от възглавницата, но утринната светлина все още не проникваше през прозорчетата на каютата. От песента и заповедите, които достигнаха до нея от палубата, тя разбра, че корабът се понася по течението на Темза. Леко поклащайки се, корабът потегли свободно и пое по курса, когато вдигна платна и вятърът ги изду. При непрекъснатото клатене на кораба Шана се сви отново в пухените завивки.
Капитанът покани Шана първата вечер да вечеря с офицерите му и Ралстон. Следващите седмици малката компания вечер на капитанската маса стана постоянна, даже кулминационната точка на всеки ден от пътуването поради умението на френския готвач, една или две чаши вино от известна, добре сортирана изба и веселото бъбрене. И Шана, която познаваше капитана и неговите офицери от години, много се радваше на вечерната компания и подбуждаше с чар и шеги кавалерите към скрита надпревара при изразяване на рицарско внимание. Ралстон естествено неохотно се нагаждаше към общителната компания и би желал най-много да остане настрана, ако не трябваше в такъв случай да се храни с екипажа или даже сам на палубата. Той критикуваше кисело разнообразието на блюдата и даже си позволи — след седемте блюда на особено апетитната вечеря, точно когато опитваше десерта от кандирани плодове и захаросани бадеми, да отбележи с липса на апетит, че за себе си би предпочел едно блюдо от бъбреци по швейцарски. Сътрапезниците му отбелязаха това свидетелство на липса на вкус, като си размениха многозначително празни погледи.
Беше вечерта на третата неделя от пътуването, след един прекрасен слънчев ден. Гемията плуваше непрекъснато напред, постоянен бриз издуваше платната. Шана седеше на перилата, на сърцето й беше леко, прекрасна луна придаваше кадифен блясък на покритото със звезди небе. Нощта бе мека и топла, тъй като наближаваха южното полукълбо.
От долната палуба се чуваше пълна с копнеж песен на плътен баритон. Шана вдигна замечтано очи към покритото със звезди небе и й се стори, че едно загубено сърце я вика по водата…
Стори й се, че я обгръщат горещи ръце, а очите й се затвориха в екстаза на копнежа. Дрезгав шепот бродеше в сетивата й — „Отдай ми се! Отдай ми се!“ Жадуваният образ ставаше все по-точен, пламтящи кехлибарени очи проникваха в нея, лицето й се хилеше подигравателно. Проклета да си, измамна кучко!
След това илюзията се натроши на хиляди парчета, Шана отвори широко очи, забърза към другата страна на кораба. Бели облаци се превръщаха в тъмни сенки със сребърни очертания, но нощта отново стана тиха, чуваше се само къркоренето на водата под корпуса, скриптенето на такелажа и мачтите.
Шана въздъхна дълбоко. Нощта бе загубила чара си; гласът, който идваше изпод палубата, й отне блаженството, а дълбоко в нея не заглъхваше въпросът, колко би било хубаво, ако би могла да сподели брачното си ложе една цяла дълга нощ с едно любимо същество.
ГЛАВА ПЕТА
Ниски възвишения се притискаха към златисто кафявия бряг, който разделяше пищното зелено от шумното разбиване на вълните, които ближеха с бели, пенливи езици голия бряг. При пясъчните наноси пред острова тъмносиньото на океана се превръщаше в искрящо преливащо зелено, което повтаряше цвета на очите на Шана.
Избелените от слънцето платна на „Маргарита“ блестяха бели в светлия ден. На най-високата част на върха на възвишението на Лос Камелос се издигна облаче пушек, миг след това корабът дочу гърмежа на сигналния топ. Гемията бе близо до целта си; виждаха се дълги, зелени ивици земя, които обхващаха широк залив, на чиито височини блестяха белите къщи на селцето Джорджиана. Един по-тъмен цвят на водата между ивиците земя показваше входния канал към пристанището на селцето.
Едва ли някой на острова не остави всичко при изстрела на оръдието, за да изтича до пристанището и да приветства пристигането на кораба. Очакваха подаръци и още по-важно, известия от големия, далечен свят. Орлан Трейхърн, господарят на острова, винаги е бил повече търговец, отколкото плантатор. Бе просто невъзможно нещо да го възпре да се качи на каляската и да подкара коня към пристанището.