— Уморихте ли се вече от хвърченето, дъще моя? Избрахте ли си съпруг?
Трейхърн държеше широката си ръка на набитото коляно, там пъхна Шана и ръката си, така че не можеше да не се види златната халка на пръста й.
— Моля да ме наричате от днес мадам Бошан, татко, ако не ви е достатъчно малкото ми име — каза тя. Миглите на Шана срамежливо се спуснаха, трептейки над очите й, но се осмели да хвърли косо отдолу един скрит поглед. След това се постара гласът й да прозвучи тъжно. — Във всеки случай искам веднага да съобщя за голямата мъка.
Шана се чувстваше много неудобно от историята си, тъй като очите на Трейхърн, със същия цвят като нейните, се отправяха с мълчалив въпрос към нея. Сълзи напираха най-вече заради измамата й.
— Мъж много галантен и изглеждащ прекрасно бе този, за когото се ожених… — Тя преглътна тежко, когато лъжите загорчаха на езика й. — Отредена ни бе само една кратка нощ на щастие… Тя почти потъна в скръб. — Той слезе от нашата каляска и си счупи крака на един камък. Хирурзите бяха безпомощни и смъртта го отнесе…
Орлан Трейхърн удари с мълчаливо проклятие с бастуна си по пода на колата.
— Ох, татко — хлипаше Шана, ридаейки. — Толкова късно станах обичана невеста и така рано вдовица!
Трейхърн изсумтя, отвърна очи от нея и се втренчи в далечината мълчалив, потънал в мисли. Оживеният път минаваше край гъсти палмови гори, след това продължаваше отново под палещото слънце. Шана спря да плаче и само от време на време се чуваше безутешното й хлипане, докато достигнаха широко разпрострялата се голяма господарска къща.
Сякаш дива прелест от цветове бе заляла моравата, дърветата разстилаха пурпурночервените си цветове, гъсти гроздове от тромпети на колибри изпълваха въздуха с нежен мирис. Грижливо окосената морава се простираше докъдето стигаше окото, на определени разстояния бяха скупчени дървета с широко разперени корони. Господарският дом на Трейхърн биха нарекли в Европа замък, широки ходове с колони се простираха едва ли не безкрайно по фасадата и по продължение на страничните крила на сградата. Арките на верандата, която свършваше на партера на къщата, бяха от боядисани в бяло тухли. Ред богата дърворезба украсяваше балкона на горния етаж, който минаваше околовръст и отделяше покоите с фина решетка. Отгоре се издигаше стръмен покрив с безброй фронтонови прозорци, а вратите на терасата, които се отваряха от почти всяко помещение към градината, придаваха на сградата безгрижно, елегантно достолепие.
Каретата спря, но Трейхърн седеше безмълвен, без да мръдне. Шана гледаше отчаяно баща си, но не посмя да наруши мълчанието. Слезе сама от колата, заизкачва се по парадната стълба, спря несигурно, погледна назад. Бащата седеше все още в колата и гледаше след Шана с набръчкано от мисли чело. Той се повдигна с усилие, тежко се заизкачва по стълбата на верандата, като че ли бастунът в ръката му бе от олово. Шана отвори главната врата, но няколко крачки преди това той спря и отново загледа дъщеря си. Изведнъж загадъчният израз на лицето му отстъпи място на сдържан гняв. Той вдигна бастуна високо над главата си и го запрати по дървения под.
— По дяволите, момиче! — извика той.
Вратата се затвори с трясък, Шана вдигна бързо ръка пред лицето си, страх се изписа в очите й, когато отстъпи назад.
— Толкова малко ли се грижиш за твоите мъже? — ревеше Трейхърн. — Така бих искал да видя момчето поне веднъж. Не можа ли да го запазиш жив, поне докато ти направи дете?
Тя предположи боязливо:
— Съществува възможност, татко, прекарахме брачната си нощ заедно. Беше само една седмица преди отпътуването, и още не знам…
Тя се изчерви леко при тази лъжа, тъй като беше вече сигурна, че не носеше семето на Рурк под сърцето си.
— Ба! — изфуча Трейхърн, остави бастуна си, където бе паднал, и мина, тътрейки се, покрай Шана. Тръшна вратата след себе си.
Шана подплашено вдигна бастуна и го последва в къщата. Тя остана един миг във вестибюла. Като прилив нахлуха спомените от детството й. Видя се като малко момиченце, което, викайки от удоволствие, се спуска по широката стълба — прекрасната стълба, която изглеждаше, като че се вие около себе си и около кристалния полилей, спускащ се от високия колкото къщата таван. Блестящите му призми осветяваха хола с безброй танцуващи дъги, като никога не пресъхващ извор на омая. Шана си спомняше добре как бе пълзяла на четири крака по мраморния под, за да търси в големите, пищни, винаги зелени папрати, които украсяваха огромното помещение, пъргавото котенце, което й бе подарил Питни. Или как поглеждаше винаги със страхопочитание портрета на майка си, който висеше до вратата на салона. Или как със свенливо нетърпение се бе изкатерила върху големия сандък, покрит с дърворезба, за да чака завръщането на баща си от обиколката му по плантациите.