Февруари бе вече почти преминал, когато — беше един петък следобед — Атила бе оседлан и тя излезе на спокойна езда из острова. Тя тръгна по средния път към могилата, която минаваше много близо до робите, които работеха на плантациите със захарна тръстика. Баща й често й обръщаше внимание, че мъжете са опасни, но той самият едва ли вярваше, че някой би посмял да хвърли поглед на дъщеря му. Шана, естествено, никога не бе се замисляла много какви последствия би имало едно такова действие. Беше горещ ден, копитата на Атила вдигаха облачета прах, който се носеше след това още дълго по стъпките му. Тя яздеше между могилите, след това надолу по южния склон. По едно време срещна един мъж, който вървеше по края на пътя с мулето си. Според дрехите му трябваше да е роб. Мъжът носеше всъщност обичайната широкопола шапка, но ризата си бе хвърлил на гърба на мулето, а панталоните си бе срязал високо над коленете. Имаше силно почернял гръб, а играта на мускулите му издаваше голяма мъжка сила.
Атила изпръхтя и поклати глава. Шана искаше да поведе коня си, за да заобиколи мъжа и мулето му, но когато се изравни с пътника, той изпъна ръка и хвана коня здраво за юздата. Във всеки друг случай Атила щеше да се изправи, но този път само изцвили приятелски и подуши ръката на чужденеца. Шана отвори уста, за да извика „Пуснете го!“ Тогава мъжът се обърна. Ядът на Шана изчезна. Тя не вярваше на очите си, в мозъка й зейна напрегната празнота.
Присмехулни очи Светнаха към нея.
— Да, Шана, тук стои милият Джон Рурк, винаги на вашите услуги. Както изглежда, спечелихте името ми, докато аз го загубих. Но не се случва често един мъж да изиграе както палача, така и жена си.
Мозъкът на Шана започна бавно да работи, макар че чувството на паника силно й пречеше.
— Пуснете! — извика тя и дръпна юздата. Искаше да избяга, но Рурк държеше здраво жребеца. Страх скова гласа й, когато извика втори път — пуснете!
— Спокойно, сърце мое! — Златните му очи блестяха като твърд метал. — Трябва да обсъдим едно нещо!
— Никога, никога! — полуизкрещя, полуизхлипа тя. Тя вдигна камшика, за да го удари, но той й бе отнет, безмилостна хватка заклещи китката й.
— За бога, мадам — роптаеше той. — Трябва да ме изслушате!
Той постави ръцете си на тънката й талия. Шана се почувства като дете, свалено от седлото и поставено на пясъка. Шана се бранеше диво, малките й ръце в ръкавиците се опъваха срещу покритите му с тъмни косми гърди, които изпълваха целия й хоризонт. Той я тръскаше така диво, че тя се опасяваше, че ще й падне главата, широкополата й шапка впрочем полетя далече в полето, прибраната коса са разпиля по раменете й като златен водопад. Шана гледаше безпомощно към изгарящите я очи на Рурк.
— Сега вече е добре — присмя се Рурк, щом протестиращите й викове заглъхнаха. — Малко ужас е добре дошъл, за да разсее високомерието ви.
Известна смелост Шана, естествено, все още имаше, макар че брадичката й трепереше.
— Смятате ли, че се страхувам от вас!
Той се засмя, бели като перли зъби блеснаха на обгорялото му лице. Затворническата бледост бе изчезнала, на кафявата кожа блестеше здравата пот на мъж, който се радва на свободата си. Напомни й картините с пирати, които бе виждала по-рано.
— Ако не ме пуснете веднага — заплаши Шана, пече окопитила се, — ще викам, докато ви обесят. И този път наистина. По дяволите още веднъж, ще насъскам целия остров срещу вас!
— Наистина ли, моя любима жено? — язвително подхвърли той. — И какво ще си помисли тогава господин бащата за брака на дъщеря си?
— Е, какво искате? Да ме насилите?
Рурк се засмя хапливо.
— Не се плашете, сърце мое. Нямам намерение да се търкалям с вас тук в сеното.
Тя го погледна слисано. Какво искаше тогава? Искаше да се откупи?
Той каза направо, като че четеше мислите й.
— И не искам нищо от богатствата на баща ви. Ако смятате, че можете да ме подкупите, това би било напразен труд.
Той гледаше зачервените й бузи, нейната мека, трепереща уста. Погледът му мина надолу и се спря на изпъкналите й гърди, а тя, поразена, се запита дали костюмът й за езда не е прозрачен. Тя скръсти ръце, сякаш беше гола пред очите му.
— Споменът за вашата красота бе за мен изтезание в затвора. Не можех да забравя и най-малката подробност как ви държах в ръцете си. Картините се бяха запечатали в съзнанието ми така, като че ли бяха дамгосани. — Той се усмихна. — И въпреки всичко ще намеря начин да откъсна моята роза, напук на всички бодли.