Ръката му се плъзна нагоре по гърба й и погали прелестните къдрици. Усмивката му се преля в чудовищен присмех и той отново стана Рурк, когото познаваше от каретата. Изведнъж й проблесна: „Не, не беше побъркан, но искаше да си отмъсти.“
— Нямам и намерение да разтръбя тайната ви, Шана. Но аз пожертвах в нашата сделка всичко, което поискахте. Сега липсва само изпълнението на нашия договор. И няма да спра, моя любов, докато не изпълните това, за което претендирам.
Съзнанието й се замъгли.
— Няма никаква сделка! — извика тя. — Сделката не важи. Вие не сте мъртъв!
— Сделката е сключена — отвърна той, — вие имате името ми и всичко, което желаехте. Не е моя грешката, че Хикс бе така алчен. Аз настоявам за цената, една цяла нощ с вас като моя съпруга. Сами. И не трябва да има никой, който може да отвори вратата и да ме изхвърли навън. А може би ще бъде удоволствие и за вас!
— Не! — промълви Шана и споменът я накара да се засрами, когато каза: — Бракът е консумиран. Задоволете се с това.
Рурк й се подигра.
— Ако не сте достатъчно жена, за да го знаете, мой малък невинен ангеле, ние бяхме едва що започнали, а не бе изпълнено нищо. Една цяла нощ, не по-малко, Шана, това е всичко, което искам!
Може би бе по-разумно да не го дразни, мислеше си тя. Най-малкото, за да може да избяга. После Питни може…
Рурк присви заплашително очи.
— Макар и да ви липсват доста неща като жена, то аз въпреки всичко изиграх палача, за да ви потърся. Ако искате да насъскате кучетата срещу мене или Питни, това огромно говедо, или даже баща ви — то на всички ще им се отскубна от лапите. И винаги ще се връщам, това ви обещавам тържествено, за да си взема това, което ми се полага. А сега, моя обична…
Той я пусна изведнъж, хвана юздите на Атила и придърпа коня, наведе се, преплете пръстите на ръцете си, за да направи на Шана стъпало, а Шана, която не желаеше нищо повече, не се подвоуми никак да стъпи на него. Тя се подпря с ръка на силните му рамене, отскочи нагоре и благодарение помощта на ръцете му под краката си, най-после седна отново на седлото. Шана придърпа юздите към себе си около жребеца, притисна хълбоците му и той полетя по пътя. В ушите й ехтеше още дълго подигравателният смях на Рурк, макар че отдавна го бе изгубила от погледа си.
Шана скочи от седлото пред бялата господарска къща, остави домашната прислуга да хване коня и да го отведе в обора. Като обезумяла тя изхвърча покрай Берта — холандката я погледна ужасено, — изтича по широко извитите стълби нагоре и затръшна зад себе си вратата на будоара. Бързо завъртя ключа, опасявайки се от всеки, който може да нахлуе. Без дъх тя се облегна на вратата.
— Той е жив! — задъхваше се тя.
Тя хвърли ръкавиците си за езда на писалището, спусна се в спалнята. На земята лежаха на купчина ботушите и костюмът й за езда. Облечена само с лека ризка, тя тичаше насам-натам.
— Той е жив! — беснееше тя. — Той е жив!
В стомаха й се сви чувство на страх, но в сърцето й, което туптеше буйно под гърдите й, се разливаше особено чувство на облекчение, даже освобождение. Под въртопа на мислите й изплува убеждението, че смъртта на този човек — заради собствената й изгода — винаги й бе тежала. Ето че сега от съзнанието й бе прогонен вечно повтарящият се сън за един обесен. Видението на тяло, гниещо в дървен сандък, вече никога нямаше да се върне.
— Но как бе възможно? Та аз бях на погребението му. Как може?
Тя се разхождаше в стаята, по красивото й лице бе изписана безпомощност.
Рурк беше роб. А Ралстон отговаряше за всички роби, които идваха на Лос Камелос. Но как дойде Рурк на острова? С „Хамстед“? Но той не караше роби на борда. Може да е дошъл само с „Маргарита“!
Боже мой, под носа й!
Истеричен смях се надигаше в нея; Шана се хвърли на леглото, затвори очи, като че можеше да вижда картините на иронично смеещите се златисти очи.
ГЛАВА ШЕСТА
Оттук нататък Шана се стремеше да бъде далеч от хълмовете и платата в южната част на острова. Когато отиваше да язди Атила, тя предпазливо оставаше в близост до селото или до господарската къща. Но тъй като тя нито видя, нито чу нещо повече за Рурк, опасенията й постепенно се разсеяха.
Две седмици по-късно баща й я помоли да го придружи при огледа на плантациите от захарна тръстика.
— Ще кажем да ни приготвят малко храна в една кошница — каза Орлан Трейхърн. — Когато майка ти беше още жива, често ходехме заедно извън селото. Ти беше съвсем малка. Винаги дъвчеше захарна тръстика.