Той се закашля. Не се чувстваше добре, когато го налегнеха спомените.
— Хайде, момиче, че бързам, а и файтонът вече чака.
Шана се засмя на тази рязка промяна на темата. По пътя, в ландото, тя си мислеше за своя баща. Той беше станал по-дружелюбен, откакто тя си беше отново вкъщи. Или може би причината беше в нея? Тя вече почти не му противоречеше, когато той се заяждаше за дреболии, оставаше го да мърмори, докато му мине ядът, а след това с усмивка се изказваше за или против мнението му, разбира се, според случая; дори би могла да твърди, че той ценеше вижданията й и че по някога проявяваше повече разбиране спрямо нея, отколкото спрямо себе си.
На хълмовете беше по-хладно, духаше лек бриз. Шана търпеливо изчакваше, когато баща й спираше ландото тук или там, за да говори с надзирателите или да се запознае с някой спорен въпрос. От време на време правеха малка почивка и тя подготвяше храна, хапваха и след това продължаваха обиколката си. Стигнаха до една огромна ливада, в средата на която катъри теглеха някаква странна каруца. От двете й страни бяха разперени широки кърпи и отдалече тя приличаше на птица. Под кърпите близо до каруцата вървяха мъже, които с помощта на дълги пръчки правеха дупки в земята, слагаха в тях семена и при следващата стъпка зариваха дупките с босите си крака.
Заинтригуван, Трейхърн се поизправи от мястото си и през Шана погледна към странното приспособление. С нетърпение зачака надзирателя, който, вървейки направо през полето, идваше към него.
— Хей, сър! — извика надзирателят, когато най-после бе стигнал до ландото и бе започнал да отговаря на въпросите на Трейхърн. — Това наистина е хитро измислено! Теренът е разчистен за рекордно кратко време. Отрязахме само големите дървета, а всичко останало просто изгорихме. Той каза, че пепелта ще натори земята. А ето го и приспособлението, което виждате там. Значи по-рано имаше човек, който изнасяше чувал със семена и след един час се връщаше, за да вземе нов, да си почине малко и да пийне глътка вода. Сега е друго. Платната правят сянка на хората, семена и вода има в каруцата. И вижте сам, площта е почти изцяло засята. Изорана и засята за една седмица. Това добре ли е или не, господарю?
— Наистина — потвърди Трейхърн. Той замълча, докато наблюдаваше работниците.
Шана забеляза един мъж, който стоеше настрана и не се напрягаше така, както останалите. Гърбът му беше гол и макар че не беше обърнат към тях, в него имаше нещо познато.
— Казвате, че цялата идея принадлежи на онова момче там, на този Джон Рурк?
Като че ли с един удар на сърцето цялата кръв се качи в главата на Шана. Естествено това беше той! Тези отрязани панталони!
Когато Шана можеше отново да диша, тя крадешком погледна към него. Той вървеше през полето, проверяваше резултата от работата. Пот блестеше върху стегнатите мускули на гърба му, дългите му, обгорели от слънцето крака, бяха прави и силни. Тя почти почувства отново неговия смел удар между бедрата й. Тези мисли я накараха да се изчерви. Тя се наведе към баща си и го дръпна за ръкава.
— Татко — молеше тя. — Твърде дълго бях на слънце, боли ме главата. Нека да се прибираме.
— Още един момент, Шана. Трябва да говоря с оня мъж.
— Много съжалявам, татко, но ми е ужасно лошо, вие ми се свят. Моля ви, нека да тръгваме.
Трейхърн отправи загрижен поглед към дъщеря си, след това се съгласи.
— Е, добре. Мога да говоря и по-късно с него. Хайде да тръгваме.
Той даде заповед на черния кочияш, ландото зави и тръгна към къщи. Шана се облегна назад, въздъхна дълбоко и затвори очи, обхваната от чувство на облекчение. Но когато отново отвори очи, забеляза че баща й я гледа с неопределена насмешка на лицето.
— Шана, да не би да сте бременна?
— Никога — избухна тя в смях. — Аз мисля, аз не вярвам. Аз мисля, че времето беше много кратко. Ние почти нямахме… — Тя млъкна внезапно.
— Вие мислите, вие не знаете точно — разфуча се Трейхърн. — Измина достатъчно дълго време. Трябва със сигурност да знаете тези неща.
— Аз… не мисля, татко — отвърна тя и прочете разочарование в очите му. — Съжалявам.
Тя се взираше в скръстените му ръце, а Трейхърн гледаше напред. Докато стигнат до къщи, той не пророни нито дума.
Берта ги чакаше на вратата. Тя изгледа въпросително Шана, но за този ден й бяха зададени достатъчно много въпроси. Тя безцеремонно мина покрай прислужницата, изкачи се по стълбата и отново се заключи в стаята си. Този път обаче беше запазила достатъчно присъствие на духа, за да може да подреди дрехите си, както беше привикнала, преди да се хвърли отново на леглото и да започне да се взира във върховете на дърветата през прозореца.