След известно време Берта почука на вратата, за да се осведоми относно вечерята, но Шана се извини с неразположение. Залезът вече се бе превърнал в тъмнина, когато Берта почука отново. Този път тя не се остави да я отпратят веднага, тъй като носеше табла, отрупана с подбрани лакомства и една чаша мляко.
— Това ще успокои стомаха ви. — Настояваше Берта. — Мога ли да ви донеса още нещо?
Шана я увери, че за всичко е виновно слънцето и Берта най-после я остави отново сама, като на излизане промърмори нещо за „това младо поколение, което никога не позволява да бъде поучавано“. Шана похапна малко от яденето, сръбна от студеното мляко, облече си късата нощница и се пъхна между копринените чаршафи. Едва беше задрямала, когато отново я връхлетяха спомените за длани, сграбчили гърдите й, за целувки, мачкащи устните й, за силни ръце, които я притискат към едно стегнато тяло, и отново този първи изгарящ удар и след това…
Изпита страх. Изведнъж Шана се стресна, после постепенно отново потъна във възглавниците, когато разбра, че е сама в стаята си. Познати сенки пробягваха по стените, но нищо не успя да прогони дълбоката болка в душата й. Тя придърпа възглавницата, гушна се в нея — и отново сетивата й изиграха лоша шега. Преди да заспи дълбоко, струваше й се, че отново чувства под пръстите си твърдите мускули на един мъжки гръб.
Утрото настъпи, без да й донесе някакъв отговор. Една възглавница беше нищо повече от една възглавница. Тя стана, изкъпа се, облече една рокля в бледи тюркоазени цветове и не издаде нито звук, когато Софи Хергъс пристягаше талията й. След това изпитателно се огледа в огледалото. Думите на Рурк се разхождаха нахално из главата й. Липсваше ли й женственост? И защо именно? В какво той намираше недостатъци? Във външния й вид? Във фигурата? В духовността й? Къде точно? За съжаление отговора го нямаше в огледалото. Шана слезе по стълбата, за да отиде при баща си и му направи компания при късната закуска, какъвто навик беше си създала след завръщането си у дома.
Още с настъпването на деня Орлан Трейхърн беше на крака, но изчакваше закуската, в случай че няма някакви наложителни ангажименти, докато дойде Шана, за да я сподели с него. Дори и тогава, когато си разменяха малко думи, това беше час, изпълнен с удоволствие. Но тази сутрин, докато слизаше по стълбите, Шана дочу гласове, идващи от трапезарията. Не беше необичайно господарят на острова да приема гости още рано сутринта, за да уговаря с тях някакви сделки, но въпреки това Шана беше обхваната от съмнения и затова предпазливо се приближи към вратата.
— Добро утро, Шана — изненада я гласът на Берта. — Колко е хубаво, че се чувствате по-добре!
И тогава като ехо прозвуча гласът на баща й през отворената врата:
— Ето я, идва! Моята дъщеря Шана!
Един стол изскърца и в следващия момент масивното тяло на Трейхърн изпълни рамката на вратата. Той подаде на Шана ръка и я въведе в хладното, проветрено помещение, чиито фино оплетени решетки на прозорците осигуряваха един постоянен полъх на вятъра и задържаха навън както слънцето, така и горещината.
— Съжалявам, детето ми, но трябваше спешно да говоря с човека — каза той, пристъпвайки прага на стаята.
Шана забави крачки изненадана, когато забеляза споменатия посетител. Ръката й трепна и се отскубна от тази на баща й, страните й пламнаха и устните й се разтвориха от ужас. Трейхърн се обърна, пое отново ръката й в своята и я погледна в лицето с вдигнато чело.
— Да, мое дете, това е един роб — зашепна той укорително, — естествено, че е под нашето достойнство да го каним на масата си. Но ако искате да бъдете господарката на тази къща, тогава имайте смелост и му кажете добре дошъл, така както аз казвам на гостите си, дошли на масата ми!
След това той добави по-високо, стискайки ръката й в своя юмрук и потупвайки я галено:
— Приближете се, Шана, и се запознайте с мистър Рурк, Джон Рурк, един мъж самоук, но много умен, който може добре да ни служи и чийто съвет аз много ценя.
Джон Рурк се надигна и очите му огледаха Шана навсякъде, когато Трейхърн се обърна, за да размени няколко думи с Берта. Руменината пак нахлу в бузите на Шана, като че ли тя отново изпита чувството, че стои гола пред него. Тя измърмори един нищо не казващ поздрав, при което собственият й поглед презрително се плъзва по късите му панталони, които макар че бяха чисти, предизвикваха у нея чувство на раздразнение. Все пак тя с благодарност установи, че той си беше сложил риза. Тъй като в къщата на своя господар той си беше свалил сламената шапка, тя за първи път забеляза колко късо беше подстригана косата му. Само няколко завити къдрици обграждаха лицето му и подчертаваха във всеки случай тънките му, красиви черти. Подигравателно подсмихващата му се уста показваше зъбите, приказно бели на фона на почернялата му от слънцето кожа. При цялото си недоброжелателство Шана трябваше да признае, че ролята на роб никак не му приличаше. Напротив, той излъчваше естествена сила и мъжественост, които бяха почти опияняващи. Накратко, той беше по-красив, отколкото на своята — на нейната сватба.