— Стига вече, Шана, съкровище мое — заповяда остро той. — Вие успяхте да предпазите бузите си, преди да успея да ви зашлевя както по лявата, така и по дясната.
Хватката му се затегна още повече, тя загуби почва под краката си, издигната високо, тя увисна на него, опита се да си поеме дъх, но устата му се впи в нейната болезнено и възбуждащо. Шана се съпротивляваше безсилно, желанието отслаби волята й. Под бруталния натиск на неговите устни върху нейните, при ставащата все по-непоносима хватка на неговите ръце, тя започна постепенно да му отвръща и да става по-пламенна. Скоро ръцете му се отпуснаха, тя изведнъж се почувства освободена и насочи поглед към отворената врата. Само кехлибарените му очи все още не слизаха от тялото й.
— Въоръжете се с търпение, Шана. Няма да ми избягате с никакви момински хитрини. Ще ви имам когато и където поискам.
Тя изпита страх не от него, по-скоро от самата себе си, тъй като всички нейни думи, казани напук, имаха за цел да му докажат, че тя беше много повече жена, отколкото той предполагаше. Цялото й тяло се тресеше. Тя хапеше ръцете си, може би за да изпита нарочно болка. Залиташе по пътя и бягаше, бягаше, бягаше, докато най-сетне запъхтяна застана до Атила. Едва намери сили да се качи на седлото. Там, където брадичката на Рурк бе докосвала лицето й, кожата й гореше. Жално тя се взираше назад към тъмната улица. Дали той беше видял нещо? Дали беше забелязал внезапното желание в нейните очи.
Дълъг беше пътят до къщи.
ГЛАВА СЕДМА
Шана пришпори жребеца по протежение на плажната ивица, докато той се запъхтя, но въпреки това дивата езда не й достави удоволствие. В следобедните часове тя плуваше в плитчините, но водата беше твърде топла и в нея плуваха много водорасли, така че и тук не можеше да намери удовлетворение. През следващите седмици тя се държеше настрана от обществото, дори отбягваше баща си, с изключение на случаите, в които сама отиваше да го потърси. Неговото загрижено лице и смущаващите му въпроси ограбваха спокойствието й. Но да се срещне отново с Джон Рурк, на това не можеше да се реши. Така тя остана сама. През един слънчев следобед тя потърси един малък, скрит между скалите залив в западната част на острова, където едва ли беше стъпвал човешки крак. Предпазливо водеше натам Атила по дълги, обходни пътища, по протежението на плажната ивица, без да минава по пътеката, която пресича острова. Шана отведе жребеца до прибоя, до мястото на своето убежище, заобикаляйки зигзагообразно стърчащите в морето скали. Тук подводните скали стърчаха от три страни и достъпът беше възможен само откъм морето. Тук Шана можеше да се чувства на сигурно място. Тя завърза жребеца и го остави да пасе крехките тревички, пораснали между скалните пукнатини.
Върху тясна ивица пясък Шана постла една завивка и съблече дрехите си, оставайки по една къса ризка. Най-после тук тя можеше да се надява, че няма да бъде обезпокоявана и че никой няма да се осмели да смути спокойствието й. Известно време тя чете легнала от една книжка със сонети, прокарвайки пръсти през разпуснатите си коси. От обедната горещина й се приспа и тя, поставила ръка върху очите си, най-после задряма. Когато отвори очи, й се стори, като че ли някой я беше събудил. Обзе я безпокойство, но не виждаше причина за него. Скалите стърчаха безмълвни и голи както преди. Никой не се виждаше.
Търсейки избавление от неприятното чувство, тя се отправи към прибоя, нагази в хладката вода, а след това навлезе малко по-навътре и както в далечните дни на детството, започна да се гмурка, търсейки миди и морски звезди. Известно време полежа по гръб, плискана от идващите и оттеглящите се вълни. Като приказна огромна папрат златистата й коса се разстилаше върху водното огледало — едно странно морско творение, което би могло да се види само от очите на случаен минувач. Размахвайки безшумно криле, една чайка се рееше наоколо, взирайки се в непознатата нимфа.
Уморена от самотната си игра, Шана най-после заплува обратно към своя малък скрит плаж. Тя се изсуши с хавлията си, след това я обви около косите си, легна по гръб и се загледа подир едно бяло облаче, докато то изчезна зад върховете на скалите. На върха на една от скалите стоеше мъж. Със сподавен вик Шана скочи на крака. Бяла сламена шапка, риза, наметната върху раменете, къси бели панталони, дълги слаби крака — и Шана знаеше, че едни златни очи гледат подигравателно надолу. Те се присмиваха, зовяха, изгаряха. Би ли могла да избяга някъде от тях?