ГЛАВА ОСМА
Утрото разцъфна в бляскави цветове, които омагьосваха морето, изливайки над прибоя огненото червено и искрящото злато на залеза. Да, дори въздухът бе сякаш розов дъх, а зеленината на полята и дърветата се разпростираше в безкрайни далнини, които накрая се смесваха със синевата на леко развълнуваното море.
Шана бе застанала на балкона си и се къпеше в бледото злато на изгряващото слънце. Но на лицето й не грееше усмивката, копнеж забулваше очите й, а нежните й устни бяха полуотворени като в очакване на целувка, ръцете й обгръщаха тънката й талия, сякаш трябваше да заместят прегръдката на любим.
Заревото угасна в лъчистия блясък на деня, когато огненото кълбо на слънцето се отдалечи от хоризонта и започна полета си по небосвода. Шана се върна с въздишка в леглото, за да поспи още малко, преди жегата да пропълзи в стаята. Тя затвори очи и отново почувства в гърдите си онази странна болка като в момента, когато Рурк я притисна към коравата си гръд и горещият му дъх бегло премина по бузите й. Тя още веднъж видя настойчивостта в погледа му, когато устата му се наведе към устните й.
Шана разтвори слисано очи, тя бе силно объркана от събуждането на желанието в дълбините на душата й. А така бе преминала и цялата нощ, сега вече дори само споменът за собственото й усещане прорязваше тялото й с гореща, пулсираща възбуда.
Безсънието на отминалата нощ тегнеше над клепачите й и тя постепенно се отпусна в измамна дрямка. Защото той бе отново тук, той, с бляскавото си бронзово тяло, който я очакваше на портата на бляновете, той, който би бил съвсем наблизо и наистина тук, ако тя само протегнеше ръка и го докоснеше. Очите й търсеха лицето му, намираха го, потъваха в сатанинската прелъстителна клопка, каквато бе то. Като златни нокти погледите му раздираха кожата й, а устата му непрестанно нашепваше сладък шепот: „Ела при мен. Отдай ми се. Отдай се. Отдай се цялата. Ела…“
Сега вече само страхът й помагаше да устои. Но изведнъж лицето се преобрази. Носът се издължи като драконова зурла, чиито ноздри изпускаха дим, кожата му позеленя, с люспи, с брадавици, очите му горяха като две златни кристални лампи, пробождаха я с хипнотичен блясък, като крилца на прилеп ушите му стърчаха, а от отвратителната му усмивка се подаваха похотливо зъби. Тогава чудовището хвърли върху нея адска огнена змия, която я обгърна с изпепеляваща страст, увиваше се по тялото й, изсмукваше всичките й сили, отслабваше волята й, а тя се задъхваше в безпомощен ужас, горещо молеше за пощада, бореше се за глътка въздух всред пламъците.
Втресе я от вледеняващ студ, когато най-сетне бе освободена от едно смътно пробуждане, но междувременно жегата на слънчевия ден бе проникнала в стаята й, изтласкваше влагата от порите й, нощната й одежда и чаршафът бяха плувнали в пот. Тя се опитваше да си поеме дъх и вдиша дълбоко, сякаш невидимо същество я докосна в полета си по лицето. Панически скочи от леглото и забърза към балкона. Тук най-сетне дойде на себе си, спокойствието се възвърна в разбунената й душа, светът бе отново както преди, само слънцето бе малко по-високо, а денят малко по-горещ.
Тя закрачи апатично из стаята. Нещо, непременно трябваше да предприеме нещо, за да се отърси от безумието, което я бе оплело. Вече не можеше да спи. Не можеше да яде. Спалнята й се бе превърнала в стая за изтезания. А от всеки ъгъл срещу й отекваше смехът на Рурк, навсякъде виждаше тъмното му, иронично усмихнато лице. Сякаш бягайки, тя разтвори широко вратата и се втурна надолу по стълбите.
Орлан Трейхърн прекъсна слисано закуската си, пълната с пъпеш лъжица застина на половината път към устата му. Само нещо наистина сериозно можеше да прекъсне храненето на Орлан Трейхърн — гледката, която му предлагаше дъщеря му, бе повече от достатъчна. Косата й бе разчорлена, очите зачервени и подути, а страните й бяха бледи, а освен това още не бе облечена както подобава. Досега тя никога не бе ставала толкова рано и никога не се бе появявала в такова състояние. Господарят на острова отпусна лъжицата в чинията, без да докосне пъпеша.
— Съжалявам, татко — започна тя. — Прекарах тежка нощ и още не се чувствам добре. Ще имате ли нещо против, ако днес не ви придружа?
— Напоследък — отвърна Орлан Трейхърн, поемайки все пак лъжицата и дъвчейки пъпеша си — много свикнах с вашата компания. Но все пак ще изкарам един ден, или дори два, без вас, макар и трудно. В края на краищата занимавам се с тази работа едва от десетина години.
Той стана и попипа челото й. Малко горещо му се видя.
— Само да не ви хрумне да се разболеете. Оттеглете се в спалнята през деня и си починете. Ще ви изпратя Берта да се погрижи за вас, ако имате нужда от нещо. Аз за съжаление имам спешна работа и трябва да вървя. Елате, дете мое, ще ви придружа до горе.