Вечерта клонеше към края си. Шана се оттегли в стаята си, изпитвайки дълбоко чувство на неудовлетвореност. Нещо не беше както трябва около нея. Мълчаливо стоеше Шана пред скрина за фризиране и се остави Хергъс да изчетка косата й. Старата камериерка не смееше да задълбочава лошото настроение на господарката си и си затваряше устата. Когато после Хергъс си отиде, Шана безспир обикаляше стаята. Само една свещ гореше. От всички страни през душата й прелитаха имена като нощни птици и я измъчваха с хиляди въпроси. Имена…
Шана Бошан? Мадам Бошан? Капитан Бошан? Натаниел Бошан? Рурк Бошан? Джон Рурк? Мисис Рурк Бошан? Бошан? Бошан?
Отново и отново името бучеше в душата й. Тя се нуждаеше от свеж въздух, за да може отново да диша, и пристъпи навън на верандата, сякаш там разяждащите я съмнения трябваше да се разсеят.
Нощта беше мека и топла, каквито са нощите само в Карибско море. Високо над дърветата облаците флиртуваха с луната, оставяха се да ги целуват, а самите те блестяха на сребристото й сияние. Шана обходи верандата покрай решетката, която разделяше балкона на нейните покои от останалите помещения. Пред вътрешното й око започваше да се оформя едно лице, един кехлибарен поглед пронизваше нощта. Шана въздъхна дълбоко в себе си: — Рурк Бошан, драконът на моите сънища, кошмар на будните ми часове, защо не ме оставите на мира! Преди да го посети в килията му, тя беше закачливо и кокетно, та дори лекомислено и духовито момиче — а сега обикаляше като хем навъсена, хем замечтана сомнамбулка из света. Погледът й премина през нашарените със сенки поляни далеч в тъмното.
— Рурк Бошан… — шепотът й се рееше като полъх на вятъра в нощта. — Не сте ли там навън в сенките? С каква магия само ме оплетохте? Усещам ви съвсем близо до себе си. Защо само страстта ми ви желае, докато разумът ми казва, че всичко това е несправедливо, всичко е безумно?
Тя се облегна на парапета и се опита да се пребори с фантазиите си, които изведнъж бяха станали така живи. Защо не мога просто да се откъсна и да поема по свой път! Чувствам се окована, сякаш съм робиня. Да, в този час го виждам да седи в колибата си, виждам го да мърмори заклинания, които трябва да ме доведат до него въпреки волята ми. Демон ли е той, магьосник ли е, че така му се подчинявам! Не, не бива да е така. Не бива да е така!
И отново пое своята обиколка, затвори очи, душата й потъна в мрачни мисли.
Изведнъж до нея се раздвижи една тъмна сянка, ароматичен дим я обви. Сърцето й заби силно чак до гърлото. Рурк! — Името почти изскочи през устните й, но тя съумя да го потисне.
— Извинете, мадам! — дълбокият, плътен глас на Натаниел Бошан звучеше угрижено. — Нямах намерение да ви плаша. Исках само да изпуша една лула в нощта.
Шана се опитваше да пробие тъмнината, която криеше лицето на Натаниел Бошан. Орлан Трейхърн бе поканил капитана да остане през нощта в къщата му, но това й бе щукнало из ума при фантазирането й за Рурк.
— Този мирис… тютюн, нали? — тя говореше колебливо. — Мъжът ми също винаги…
— Обичайна привичка за нас, хората от колониите, бих казал. Расте при нас. Индианците ме научиха как се пуши.
— Индианците? А, имате предвид диваците!
Натаниел се засмя тихо.
— Не всички са диваци, мадам.
Шана премисляше как да подхване темата, която не я оставяше на мира. Междувременно Натаниел продължаваше да говори.
— Вашият остров е извънредно красив, мадам. Баща ви, изглежда, е направил възможно най-доброто от него.
— Лос Камелос — промърмори разсеяно Шана. — Испанците са го нарекли така. Камилите.
Тя се вглеждаше в сенките, които го обграждаха.
— Сър, един въпрос ми лежи на сърце.
— Винаги на вашите услуги, мадам. — Той сложи лулата си в устата и дръпна, а жарта хвърли лек отблясък по очертанията на лицето му.
Шана все още не знаеше как да формулира с думи въпроса на въпросите.
— Аз… се запознах с моя покоен съпруг в Лондон по един… е, да кажем… малко лекомислен начин и се оженихме едва няколко дни след запознанството ни. Бяхме само за кратко време заедно, преди… да ми го отнемат… Всъщност не зная абсолютно нищо за семейството му. Да, дори не знам дали изобщо е имал семейство. С най-голямо удоволствие бих искала да науча… дали… имам предвид… дали е оставил…
Гласът й се изгуби в тъмнината. Тишината стана тягостна, докато тя отчаяно търсеше думите. Натаниел пое недоизказания въпрос.
— Мадам Бошан, това, което мога да кажа, се отнася за най-близките ми роднини. За братовчед или далечни роднини, които да се казват Рурк Бошан, не ми е известно, честно казано.