— Ах — гласът на Шана съвсем бе затихнал от разочарование. — А аз така се надявах… — Дори и това изречение тя не можа да довърши докрай, защото не знаеше съвсем точно на какво се бе надявала.
— Името — продължи капитанът — е относително широко разпространено и макар ние, Бошан, да можем да проследим родословното си дърво до един общ произход, съвсем не бих могъл да кажа малкото име на всеки Бошан. Напълно е възможно да има някой Бошан, който аз да не познавам лично.
— Няма значение, капитане — Шана въздъхна, свивайки рамене. — Извинете ме, ако съм ви обидила с моята упоритост.
— Не може и дума да става за обида, мадам. Още по-малко за упорство.
Той притисна с палец тютюна в лулата си. Ръцете му бяха големи лапи, изглеждаха достатъчно силни, за да разполовят топовно гюле, но, от друга страна, правеха впечатление на учудващо нежни. Изящната лула в ръцете му изглеждаше като чупливо птиче в пръстите му.
— За мен беше удоволствие, мадам. И бъдете уверена, че да бъбриш в една лунна нощ с красива жена на тропически остров никой не би възприел като обида. А с вас, мадам Бошан — високата сянка леко се поклони, — това беше изключително удоволствие.
Шана се засмя и посочи с прелестен жест към пуснатата си коса и халата си.
— Извънредно галантен сте, сър. Проявявате такава почтителност към мен в скромното ми облекло. Вие също трябва да знаете, че ми спасихте вечерта. А сега ви желая лека нощ, капитан Бошан.
Натаниел се забави малко, преди да отвърне:
— Независимо какво може да се каже за началото или за края — сега вече смятам, че вие сте достойна за това име, мадам Бошан!
Шана още размишляваше над тези думи, когато изведнъж откри, че мястото бе празно. Безшумно, без никакъв полъх във въздуха, Натаниел Бошан бе изчезнал.
Свежият морски бриз довя в салона за закуска аромата на жасмина, цъфтящ пред верандата, който се смеси с вкусните миризми на печено, хляб и прясно смляно кафе, както и с аромата на плодовете. Всичко на масата на Орлан Трейхърн беше внимателно подбрано и приготвено с обич: след дългите месеци на еднообразна корабна храна това бе за капитан Бошан лакомство — за очите, носа и езика му.
— Прекрасна утрин, сър — поздрави капитанът господаря на острова.
Трейхърн вдигна поглед от остарелия си, но за него нов екземпляр на „Уайтхол ивнинг поуст“, който му доставяха корабите му на камари и който в продължение на години представляваше връзката му с живота в Лондон.
— Наистина много хубава утрин, сър — отвърна старецът приветливо. — Седнете при мен и ми правете компания за закуска. Човек, който започва деня си на празен стомах, е достоен за съжаление — казвам го от опит.
— Ах, сър — засмя се Натаниел Бошан, докато Милън му сервираше чаша димящо кафе. — Престаряло парче осолено месо не е много по-добро.
Орлан Трейхърн посочи към вестника пред себе си.
— Мирът бързо отделя спекулантите, забогатели от военни сделки, от честните търговци.
Капитанът повдигна въпросително вежди и Орлан Трейхърн поясни:
— Всеки може да натрупа бързо капитал по време на война, но в мирно време само добрите търговци се задържат над водата. Който е съумял лесно да натрупа пари през войната, смесвайки барут с пясък, не може да е конкурентоспособен после на честния пазар.
— Имате право, сър. — Натаниел се облегна назад в креслото си. — При нас в колониите измамничеството се наказва сурово. И макар известна доза предпазливост да е уместна, все пак рядко се срещат шмекери.
И Трейхърн се облегна в креслото си, за да вижда по-добре капитана.
— Разкажете ми повече за колониите. Все повече ме занимава мисълта да ги посетя някога.
— Нашата страна — заразказва капитанът — е разположена в хълмистата местност Вирджиния. Тя все още не е така гъсто населена като Уилямсбърг или Джеймстаун, но за нея могат да се кажат много хубави неща. Ниска хълмиста местност, обрасла с гори, безкрайни гори. Страната ни предоставя много възможности както за богатите, така и за бедните. В тази страна, която мнозина считат все още за нецивилизована, моите родители отгледаха три момчета и две момичета — близначки, между впрочем. С изключение на най-малкия син, който идния месец ще навърши седемнадесет, и на едната ми сестра, която като другата е двадесетгодишна, всички се оженихме и явно, ако е рекъл бог, със същия успех и ние ще отгледаме децата си. Казват, че сме смели и трудолюбиви, защото сме издържали. И може би наистина сме такива. А сме станали такива благодарение на любовта си към нашата страна и гордостта, която тя ни вдъхва. Ако можехте да я видите, сър, щяхте да разберете!