— Добре, тогава ще ви оставя на мира, девствена нимфо. Ще си вървя по пътя, но това наистина си струва.
Шана се извърна в ръката му, застанаха очи в очи.
— Само една целувка, сърце мое — примами я Рурк. — Трошица или две от вашето време, това е само един малък подкуп. Малко парченце захар, което ще подслади деня ми.
Цената наистина се стори на Шана достатъчно ниска, а и най-лесният начин да се отърве от него. Тя се изправи на пръсти, леко го целуна по устните и поиска да се откъсне от прегръдката му. Но той я държеше здраво.
— Но, мадам — въздъхна той разочаровано, — дори пресъхналата фантазия на някой скъперник не би нарекла това целувка. — Той се усмихна в отговор на досадения й израз и я укори. — Както виждам, отново сте изпаднали в шаблонното си поведение.
Шана не искаше да й се отправят отново упреци, че е студена или наивна, тя обгърна с ръце врата на Рурк, плъзна се към него, докосна тялото си до неговото по най-прелъстителен начин, отърка голите си бедра о неговите и погали с оскъдно облечената си гръд неговите гърди. Беше научила много неща от него и сега използваше наученото по най-предизвикателен начин, възнагради го с една целувка, която можеше да възпламени и джунглата. Наистина стъпката, която предприе, не бе така едностранна, както тя я бе запланувала, защото съществуваше опасност да падне и тя като Рурк жертва на опияняващия нектар на тази целувка. А под нощницата й ръката на Рурк я притискаше към себе си здраво, все по-здраво. Тогава внезапен шум ги накара да се откъснат един от друг.
Шана се отдръпна от Рурк и първото й усещане бе само яд от това, че е прекъсната. Едва мигове по-късно студеният страх в стомаха й започна да се вкоравява в задушаваща буца. Случило се бе най-сетне това, от което денонощно се бе страхувала повече от смъртта, бяха разкрити. И леденостудената буца в стомаха й растеше и растеше, изпълваше до пръсване вътрешността й, колкото повече втренчваше поглед в капитан Бошан. С побледняло, обезкръвено лице тя се загърна плътно с халата си и осъзна — предвид прозрачността на одеждата си — колко безсмислено изглеждаше това сега отстрани. Мисълта й трескаво търсеше да намери някакво извинение, някакво обяснение.
— Извинете, мистър Рурк — мадам Бошан — Натаниел странно подчерта двете имена, — за жалост си забравих на масата лулата с тютюна.
Без да изчака отговор, той прекоси стаята до креслото, в което бе седял преди това, взе си принадлежностите и се спря отново едва на вратата. Поздрави кратко.
— Приятен ден, мистър Рурк — и след кратко кимване, — мадам Бошан — след което внимателно затвори вратата зад себе си.
Мина известно време, преди Шана отново да намери думи, но и сега не бе напълно сигурна, че тази, която чуваше да говори, бе самата тя.
— Ще каже на баща ми! Знам със сигурност, че ще му каже! — Тя бе вперила поглед в Рурк, на бледия й лик бе изписано отчаяние. — Край на всичко! Напразни бяха всичките ми планове!
Яд побягна набързо по лицето на Рурк, но после се опита да я успокои.
— Той ми изглежда фин човек, Шана. Не е от тези, дето хукват да доносничат. За щастие днес трябва да слизам към пристанището. Ако ми се отдаде възможност, ще говоря с него. Ще се опитам да му обясня нещо. — Той повдигна рамене. — И аз не знам още какво. А ако наистина всичко пропадне, поне ще опитам да ви предупредя навреме.
— Така ще е най-добре — кимна тя с благодарност, — ще чакам известието ви.
Когато той изчезна, Шана бавно се запъти към покоите си. Прекара целия ден във възбуда и напрежение от чакането, всеки миг се подготвяше да види как баща й нахълтва бесен през вратата или пък някаква новина от Рурк с отчаяното предупреждение да бяга веднага, или пък всичко това наведнъж заедно с капитана. Измъчваха я хиляди кошмари, тя дори нямаше спокойствието да седне и да се среше. Хергъс се правеше на извънредно търпелива и — както изглежда — дори й съчувстваше, във всеки случай, когато най-сетне склони господарката си да я среше. По някое време, късно следобед Рурк се върна — но заедно с Трейхърн — и можа само да вдигне рамене, минавайки през входната врата — знак, който Шана не успя да разтълкува. Едва вечерта, когато той напускаше къщата, й се отдаде да го хване на четири очи за един миг.
— Е? — попита тя, движена от безумен страх. Рурк се ухили подло и й прошепна:
— Капитанът ме увери, че само ще се забавлява тайно и ще си мълчи.
Тогава най-сетне от сърцето й падна най-тежкият камък, който й бе тежал досега. И едва когато, вече отново в покоите си, тя се преобличаше за спане, схвана, че Рурк нарочно я бе оставил да се измъчва в смъртен страх през целия неприятен ден.