ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
В края на август островът преживя един ужасно горещ ден. Под безпощадното слънце на Карибите пясъкът на плажа бе станал така нажежен, че вече не можеше да се стъпва по него. Децата, които иначе по цял ден играеха навън, се бяха скрили в сенчестата прохлада на бащиния дом, животът на острова замря, обитателите му потънаха в апатията на една прекалено дълга сиеста. Жегата нажежаваше покривите и в яркия блясък на слънцето хоризонтът бе станал невидим. Морето унило се плискаше в брега и това беше единственото движение надлъж и шир. Ни полъх на вятър, който би могъл да придаде искрица живот на някое листо или тревичка. Ни облаче на небето, което бе изгубило синия си цвят и се извиваше като купол от нажежен до бяло метал над Лос Камелос.
Шана с въздишка влезе от верандата в стаята си и пусна на килима дрехата, която — макар и от рехав плат — не можеше да се носи в жегата. Пот проблясваше по стегнатото й младо тяло, тежката й златна коса лежеше влажна на тила и по раменете. Известно време тя ши неохотно гоблена си, който бе започнала да бродира още преди години, но все не довършваше. За нея това забавление беше мъчително, поради това го ненавиждаше. Като ученичка го намираше за още по-тягостно, достойно за презрение, защото беше задължителен предмет за девойки от висшето общество. Не че й липсваше художествен усет — тя с удоволствие би станала ученичка в академията на Сент Мартин Лейн в Лондон, където работеше великият — но и оспорван, наистина — Хогарт. Но за този копнеж учителите й не биваше да научат. „Хогарт. Колко противно! — навярно биха се развикали те. — Нима не знаете, че младите хора правят скици на живи модели. Голи!“ На Шана и сега й беше смешно. Благопристойните й учители едва ли подозираха, че някои от „невинните деца“, на които те се мъчеха да предадат своята гледна точка за света, се опитваха да станат модели на безобразния мистър Хогарт. „Във всеки случай това, че се научих да бродирам, си има и добра страна — помисли си Шана, — сега поне ме отвлича да не мисля непрестанно за дракона Рурк.“ И трябваше още в следващия миг да си признае, че дори тези мисли я бяха отвели отново при Рурк.
Тя отпусна гергефа и се хвърли в прохладните копринени чаршафи на леглото си. Опряла брадичка на скръстените си ръце, затворили очи в блажени спомени, тя си представи образа на Рурк. Той се бе превърнал в постоянна съставна част от живота в господарския дом на Трейхърн. Участваше в почти всяко хранене, придружаваше господаря на острова при всичките му пътувания. Тя се виждаше да слиза по широката, извита стълба и знаеше, че почти всеки път го среща, знаеше, че — например сутрин — той почти винаги седи долу и й изпраща своите поглъщащи я погледи, погледи, пълни с такова безсрамие, че дори само те бяха достатъчни да я възбудят до мозъка на костите й. Но тя междувременно се бе научила да им устоява, отдавна вече бе започнала да извлича наслада за себе си от тези жарки милувки на очите му. И когато след това, като сега, останеше сама и мислите й забродеха на воля, тогава всичко преживяно се събуждаше в нея: възбуждащото докосване на ръцете му, горещата му уста върху нейните устни, страстният шепот, когато внимателно я учеше на тайните на любовта, а после отново жарката му уста на върховете на гърдите й, възбуждаща и поглъщаща…
— О, боже мой! — прошепна Шана с ужасено разтворени очи. — Собствените ми сетива ме предават! Ето я отново, под фината тъкан на нощницата й, онази проклета възбуда в гърдите й, онази болка на празнота в скута й. И тя разбираше, че ако сега Рурк би влязъл през вратата, тя би го посрещнала с добре дошъл с цялата готовност на зрялото женско тяло. Зелените й очи се изпълниха със сълзи на яд. Тя страстно го желаеше и се самопрезираше заради тази си слабост. Дълбоко в нея гореше желание, което само и единствено Рурк можеше да утоли, и отчаяно усилие й костваше да успее да запази — заради собственото си себеуважение — поне малко яд към него. Но съществуваше и страхът. Капитан Бошан ги бе вече изненадал, но следващия път можеше да ги изненада някой, който нямаше толкова добри маниери или не би им съчувствал толкова много, може би дори самият Орлан Трейхърн. Мислите на Шана кръжаха в безкрайни спирали, търсейки някакъв изход от неблагоприятното положение. Но когато дрямката най-сетне я налегна, бремето на нейната мъка бе станало също така непоносимо, както и потискащата жега на августовския следобед.
Нощта се спусна над острова, а заедно с нея и едно предчувствие за прохлада, сега поне отново можеха да се носят дрехи. Предния ден, на път за колониите, в пристанището на Лос Камелос бе влязла една английска фрегата. Както винаги, господарят на острова се бе възползвал от случая да даде малък вечерен прием. Освен капитана тази вечер към гостите се числеше и един благородник на име Гейлърд Билингсхъм, който бе сключил сделки с Новия свят. От острова Орлан Трейхърн бе поканил някои от своите надзиратели с жените им, а освен това и Питни, Ралстон и Рурк.