С последен поглед през рамо Рурк тъкмо успя да зърне как сър Гейлърд отново ухажва Шана — хвана я за ръка, облегна се на рамото й и се зазяпа в корсажа й, като май дори пошепна нещо в ухото й.
— Е, мистър Рурк — подхвана Орлан Трейхърн, — настана време. Сега ще видим как функционира вашето чудо. Освен това не бива да оставяме всички тези добри хора, които са се събрали тук, да чакат прекалено дълго началото на празненството. Дъщеря ми сега ще пререже лентата и аз бих желал да споделите с нас този миг.
Рурк не можа да чуе какво още каза господарят на острова, защото зад него прозвуча сребърният смях на Шана, а това подейства на сърцето му като оцет в гърлото на умиращ от жажда.
Освещаването на мелницата започна с поздрав към крал Джордж, чашите хвръкнаха във въздуха, последваха нови наздравици, вече изглеждаше, че халбите с бира едва ли щяха да бъдат оставени на мира, когато Шана най-сетне бе доведена до високите порти, които заемаха фасадата на мелницата. Празничното настроение кипеше навсякъде. Общата радост в никакъв случай не бе отминала и душата на Шана, но доброто й настроение имаше и съвсем други причини, макар в началото дори тя самата да не бе съвсем наясно с тях. Но когато видя Рурк да стои до баща й, тя вече знаеше със сигурност. Тази мелница бе негово дело и тя изпитваше почти екзалтирана гордост от неговото постижение. Изведнъж в очите й проблесна влага и тя започна да се усмихва, за да прогони сълзите. Радостно смеейки се, тя преряза лентата, която придържаше огромното платно, и от платформата се изля пъстър водопад.
Ръцете на Рурк се оказаха до нейните, двамата заедно задвижиха тежката ключалка на портите, но заради огромното множество хора наоколо те с усилие избягваха съблазънта да докосват ръцете си. Погледите им се срещнаха за малко, после Рурк отстъпи назад, за да отвори масивните порти, и Шана знаеше, че се изчерви не само заради празничността на мига.
Когато портите вече бяха отворени, тълпата благоговейно втренчи поглед във високото складово помещение, което, както бе празно, напомняше почти катедрала. Гласовете стихнаха до почтително шушукане, когато един вик от мелничната порта прикова вниманието им. Два товарни впряга вече бяха разположени така, че задната им част надвисваше над фунията, през която захарната тръстика трябваше да падне надолу. Нов вик проряза въздуха, друг волски впряг се задвижи в кръг и задейства голямото зъбчато колело, което бе провесено над тях. То от своя страна задвижи огромно колело със спици, което завъртя една водоравна ос, стърчаща от сградата. Мъжът, който водеше воловете, даде знак на друг, който стоеше до съда под фунията, той се наведе напред и натисна един лост, последва глухо търкане и после валовете започнаха да се въртят с бавна, отмерена величавост. Последва шумен грохот и Шана усети, че в нея се надига чувство на радостно облекчение. Сърцето й щеше да се пръсне от блаженство и тя хем ликуваше, хем й се плачеше. Гласовете се усилиха, когато валовете поеха първата захарна тръстика. Сега любопитните зачакаха напрегнато да се задвижи отново лостът, който да спре движението. Грохотът и тътнежът замряха, валовете задържаха ход. На Шана й се стори, че настъпилата тишина трае цяла вечност. Тогава от мелницата прозвуча тропот и четири съда, пълни със сок, бяха извадени от съоръжението, за да могат да ги видят всички и да се дивят. Успехът беше страхотен. Това, което иначе отнемаше на двадесет мъже половин ден, сега бе осъществено за времето, за което човек изпива чаша чай. Викове „да живее“ излетяха от множеството, то заръкопляска, а сега се усмихна дори Рурк.
Но наистина не за дълго. Сър Гейлърд пристъпи напред, намести се между Рурк и Шана и хвана ръката й.
Тъй като мелницата беше нещо напълно ново за острова, на обитателите беше разрешено след първата демонстрация на начина й на действие да посетят вътрешността на съоръжението. Седмици наред населението на острова се бе питало за какво ще служи това чудовище, което растеше между хълмовете над тяхното селище. Но сега ги изпълни почтително изумление от мъдрата направа на това огромно начинание. Не малко от тях с подигравателен смях се тупаха по бедрата, когато им обясняваха, че само скоростта на подаване на захарната тръстика ограничава производителността на мелницата и че за в бъдеще мъчителното бъхтене, което продължаваше с месеци, ще приключва за две седмици.