— Нямам намерение да обвинявам когото и да било. Искам просто да седна и кротко да си поговоря с всеки от тях.
Грейс се намръщи, излъчвайки откровено неодобрение.
— Нали не искаш да замесваме обвинители и адвокати? Имаме само два дни… — напомни й той.
— Искам счетоводните документи на Еди.
— Отворен съм за всякакви предложения — вдигна рамене той и посочи джипиеса в ръцете й, — но това е единствената следа, с която разполагаме в момента.
— Това не е добра идея.
— Моля те, помогни ми с кварталите — настоя Нокс. — Данър е отбелязал тези местоположения. Трябва да ги огледам.
Грейс изключи устройството и го прибра в чантичката си.
— Върни ми го! — настръхна Нокс, с което привлече погледите на околните.
— Трябва да ми вярваш — каза тя.
— Не влагаш достатъчно усилия, за да успеем. Върни ми го, моля те, или ще си го взема насила.
— Това не е добра идея. Не можем сега през нощта да отидем на тези места — възрази Грейс. — Повярвай ми. Все пак ти поиска съветите ми за Шанхай. Е, това е съветът ми — трябва да планираме внимателно посещенията си до всяко едно от местата. Да определим стратегията си. Ще се срещнем утре рано сутринта в шест. На зазоряване. Ще го направим заедно. В събота движението не е толкова натоварено. Работещите в офисите тогава са по домовете си и времето ще бъде подходящо за нас, Джон Нокс.
Той се опита да се успокои, отпивайки голяма глътка от бирата си. Не успя. Вниманието му остана заковано върху чантичката й, в която се намираше джипиесът, но Нокс не погледна натам — не искаше тя да премине в защитна позиция.
— За липсващите приятели! — вдигна тост той, очаквайки и тя да надигне чашата си с шампанско.
19:30 часа
Крайбрежният булевард
Интериорът на бар „Гламър“, решен в стил ар деко, представляваше своеобразен скок в славните отминали дни на Шанхай от периода на 30-те години на двадесети век, когато съчетанието между търговията, войната и опиума бяха създали най-великолепния и неповторим град в цяла Азия.
Имената на Нокс и Грейс бяха надлежно проверени в списъка с гостите, след което получиха приветствия за добре дошли от ослепителната двадесетгодишна разпоредителка в заведението. Барът представляваше остров от черен гранит, разположен в просторно централно помещение, свързано с две самостоятелни зали, и издигнат салон със сепарета, от който се разкриваше чудесна гледка към река Хуанпу. Оттук се виждаха небостъргачите на квартал Пудон, покрити с огромни проблясващи екрани, на които непрекъснато се излъчваха реклами. По реката се носеха туристически корабчета, осветени от безброй неонови светлини и от още блещукащи видеоекрани, които си проправяха път между товарните баржи и кораби. Крайбрежната улица заемаше пространство, десет пъти по-голямо от „Таймс Скуеър“.
Тълпата в бара представляваше пъстра смесица от китайци и чужденци. Азиатките изглеждаха зашеметяващо, а мъжете демонстрираха свръхсамоувереност. Сред тълпата непрекъснато обикаляше цяла армия от келнери, понесли табли с шампанско, газирана минерална вода и ананасов сок, а оркестър се грижеше за настроението на гостите и се опитваше да надделее над шумната глъчка. Нокс почти се задави от стелещия се цигарен дим в заведението.
Забеляза, че Грейс оглежда завистливо останалите жени, и отбеляза:
— Няма за какво да се притесняваш. Те могат само да ти дишат прахта!
— Прах ли? — не разбра шегата Грейс и погледна към обувките си.
— Искам да кажа, че изглеждаш чудесно.
— Чудесно?
Нокс понечи да й обясни, но бяха прекъснати от млада делова дама, облечена в тъмносив костюм с пола и бяла риза с дълбоко деколте. Носеше шикозни очила, в които се отразяваше синкавият проблясък от екран на айпод.
Жената се представи с името си на английски — Катрин Ву, и добави, че е изпълнителният секретар на Йонг Ченг. Грейс представи Нокс като свой бизнес клиент. Асистентката го поздрави с нескрито кокетничене, въпреки че престореността й скоро си пролича — в тази страна търговията винаги се е смятала за печеливш бизнес.
— Нека ви представя на нашия домакин. — Тя ги поведе през тълпата към централното сепаре край бара.
Сепарето, издигнато на три стъпала над пода, побираше най-разнообразни групички от гости. Самият Йонг Ченг стоеше на най-горното стъпало, посрещаше хората и разменяше по няколко думи с всеки от тях. Беше леко оплешивял мъж на неопределена възраст, облечен в шит по поръчка костюм, с червена вратовръзка и италиански кожени обувки. Широко разположените му очи издаваха характер на егоистичен и прекалено самодоволен човек.
Нокс определи стоящия до него здравеняк в евтин костюм като личен бодигард или шеф на охраната му. Погледът на мъжа се задържа малко по-дълго върху Грейс, отколкото бе нормално за един напълно непознат човек. В начина, по който се взря в нея, имаше нещо мазнишко и неприятно. След това охранителят се зае да оглежда щателно Нокс. Бързият анализ на реакцията му подсказваше едно: този човек познаваше Грейс и определено не искаше да забрави Нокс.
А в момента, в който Йонг забеляза Грейс, се случи нещо странно — бизнесменът отправи мазнишки поглед към бодигарда си. Беше като погледите, каквито обикновено мъжете си разменят в съблекалните. Изражение, което Нокс познаваше добре, но не знаеше как да го тълкува. Този специфичен поглед излъчваше безмълвно разбирателство между двама мъже. В него имаше нещо повече от „хей, тази е готина“ и намекваше за нещо доста по-развратно. Нокс тъкмо щеше да се опита да го разгадае, когато дойде техният ред да се здрависват и го прекъснаха. Значението му убягна.
Провокативната млада асистентка ги представи. Йонг притежаваше завидната способност да накара и двамата да се почувстват толкова специални гости, сякаш бяха единствени в залата. Нокс долови леко намигване от страна на Йонг към Катрин Ву и момичето побърза да хване Нокс под ръка, явно изпълнявайки предварително начертан сценарий. За момента Нокс нямаше нищо против да играе ролята си.
— Господин Нокс, моля заповядайте да ви покажа гледката — каза Катрин и го поведе към прозорците, отделяйки го от спътничката му.
Грейс и Йонг Ченг останаха край бара.
— Идвали ли сте в бар „Гламър“ преди? — попита го Катрин.
— Да, много пъти — отвърна той. — Тук е втората ми любима гледка в Шанхай.
— А коя е първата? — поинтересува се момичето.
— Ами вие, разбира се — галантно отвърна той и я погледна в очите.
— О, така ли? — изчерви се тя.
— Но за съжаление, гледките са само за гледане. Бихте ли ме извинили, госпожице Ву? — отбеляза делово Нокс и потърси с очи Грейс. — Сега се връщам, просто искам да си взема една бира.
Хватката на момичето се затегна около лакътя му. Катрин направи жест със свободната си ръка и подобно на някакво чудо, до тях, сякаш изникнал от пода, мигом се появи сервитьор, който взе поръчката на Нокс.
Домакинята му каза нещо, но Нокс не я чу.
Беше изгубил Грейс от поглед.
19:48 часа
Вървейки до Йонг Ченг, Грейс забеляза, че множество очи следваха всяка тяхна стъпка. Домакинът й демонстрираше колко добре я познава, рецитирайки цели страници от автобиографията й. За радост вниманието му бе насочено предимно към последната й работа на независим счетоводител в Хонконг. Дори нямаше и намек за ангажиментите й към „Ръдърфорд Риск“. Доколкото можеше да съди по думите му, Йонг Ченг явно живо се интересуваше от нея. А това събуждаше и нейния интерес към него. Дали той стоеше зад отвличането на Едуард Лу? Дали поканата й на това парти бе свързана по някакъв начин с похищението?
Той продължи да приветства гостите си и да се здрависва, докато двамата с Грейс вървяха към масата, запазена само за тях. Отказа му предложената чаша шампанско, тъй като вече се чувстваше замаяна.
— Баща ми е започнал този бизнес с една-единствена ръчна количка и лопата — започна Йонг Ченг.
— „Йонг и син“ има репутацията на най-добрата строителна компания в цял Шанхай, всъщност в цял Китай — отбеляза Грейс.