— Тогава ще ги измъкнем. Ще се погрижим и за Дулич — отговори Праймър.
„Сигурен съм, че ще се погрижите“ — помисли си Нокс, докато се чудеше доколко човек като Дулич би могъл да е незаменим за Брайън Праймър.
— Дръж телефона си подръка! — заръча Праймър и линията прекъсна.
Нокс стигна до ъгъла на улицата и поглеждайки наляво, видя кубичните бели сгради, които представляваха корпусите на болница „Хуашан“. През първите няколко часа от приемането в реанимация щеше да е трудно да се добере до Дулич, но след това…
Бдя нащрек известно време, очаквайки появата на полиция, която така и не дойде. Измина час. Праймър беше прав: „инцидентът“ с Дулич явно бе сметнат просто за поредната случайност.
Въпросът беше за колко време нещата щяха да останат така.
18:20 часа
квартал Чаннин
Шанхай
— Нещата станаха напечени, Грейс — каза Нокс веднага щом се върна в тайната квартира. — Приоритет номер едно е да измъкнем Сержанта оттук.
— Компанията ще се погрижи за господин Дулич…
— Компанията ще се престори, че той не съществува — прекъсна я Нокс.
— Не и господин Праймър.
— Вярвай ми, така е. В действителност Сержанта вероятно въобще не съществува. Сигурно и той е нает по договор също като теб и мен и не фигурира никъде във ведомостите им за заплати, въпреки че работи за тях. Това е специална вътрешна уговорка, направена именно за случаи като този.
— Също като Еди — замислено изрече Грейс.
— Да, точно така — съгласи се Нокс. — Всичко зависи от това колко добра е документацията. За другото си има начини.
— Не може на сериозно да смяташ, че ще успееш да го измъкнеш от болницата — недоверчиво го изгледа тя.
— А мога ли?
— Няма как да се грижим за него! Доколкото ми описа в какво състояние е…
— Недей да се спичаш толкова! — скара й се Нокс.
— Моля? — не го разбра тя.
Не й преведе фразата.
— По някое време ще разберат, че е американец. Зъбите му, пломбите — това ще го издаде. Ще му направят рентгенови снимки. Ще видят татуировките му. Има си начини… — заключи той.
— Сега трябва да се съсредоточим само върху Еди и господин Данър — настоя Грейс.
— Сержантът беше източникът за получаване на парите за откупа — каза Нокс и й предаде разговора им от рибния пазар, включително и това, че парите трябваше да се вземат от пристанище Гуанжу. Това вече нямаше как да се случи.
— Без Сержанта нямаме плащане на откупа…
— А има ли възможност сами да ги измъкнем оттам? — почуди се тя след кратък размисъл.
— Само ако можеше… — Нокс я погледна. Грейс изглеждаше изтощена, трябваше да поспи и определено и двамата да хапнат нещо.
— Добре. Нека все пак да напредваме стъпка по стъпка. Може би файловете на Лу са в дигиталната фоторамка. Навярно тези числа ще ни разкрият нещо, което не знаем — каза той, въпреки че вече не го вярваше. Изведнъж обаче прозря, че те можеха да са средството, което да ги доведе до края. — От самото начало гледаме на това по грешен начин — заяви той.
— Как така? — не разбра Грейс.
— Ами изглежда, всички искат да се доберат до счетоводните записи на Лу, нали?
— Да, може да се каже…
— Значи този, който ги притежава, ще има власт над останалите, нали така? А властта значи предимство.
— Числата винаги разкриват повече, отколкото очакваме — отвърна тя като истински съдебен експерт-счетоводител.
— Но пропускаш най-важното — възрази Нокс.
— И кое е то? — ядосано попита тя.
— Ще трябва да съберем отнякъде пари, за да платим откупа.
— Наясно съм с тази необходимост…
— В такъв случай може би разполагаме с нещо за продан — усмихна се Нокс.
Двадесет минути по-късно Нокс седеше на дивана пред пробната в един бутиков магазин за дрехи.
— Знаеш ли какво значи изразът „Не вземай пленници“? — попита я той, докато Грейс пробваше дрехи от другата страна на плътната завеса. Отдолу се виждаха само босите й крака. Дребната китайка — собственичка на магазина, беше в предната част и се занимаваше с клиент.
— Чувала съм го и преди — отвърна Грейс.
— Значи „довършвай всичко докрай“. Затова и двамата трябва да си сменим дрехите. Не можем да изглеждаме познати, в случай че някой от онези е отвън на улицата.
— Полицията ли? — попита тя.
— Не знаем кои са. Може да са от Държавна сигурност. Или пък някакви наети биячи… — предположи Нокс.
Грейс отмести завеската настрана и застана пред него, облечена в сив официален костюм на съвсем тънко черно райе и ефектна бяла риза, разкопчана достатъчно дълбоко, че да показва красивото й деколте. Имаше вид на по-възрастна, отколкото бе в действителност. Беше завързала тънко шалче около врата си и изглеждаше много добре, дори леко перверзно, помисли си Нокс.
— Откъде знаеш, че мъжете, които ни нападнаха, не са ни преследвали заради жената, с която преспа? — попита го прямо тя.
И двамата знаеха, че проявеното от Грейс невнимание бе довело хората на Йонг Ченг до задната алея, но той си замълча.
— Откъде знаеш, че Еди не е бил рекетьор? — попита Нокс. — И че не е изнудвал някоя голяма клечка в Пекин, която му е пратила монголците, за да го ликвидират?
Лицето й отново се показа иззад завесата. Погледна го, а в очите й се четеше едновременно разочарование и раздразнение, примесени с нещо, което можеше да определи само като любопитство.
— Не и Еди — изрече строго тя.
Навел глава, Нокс седеше в инвалидната количка, с одеяло, покриващо коленете му. Носеше широкопола тръстикова шапка и синя роба без яка, с каквито ходеха повечето възрастни хора. Седеше приведен и не обръщаше внимание на дъжда. По улиците на Шанхай рядко се виждаха инвалидни колички и където и да държаха възрастните хора и тези с увреждания, то определено не беше по претъпканите тротоари. Но Нокс напълно отговаряше на външния вид на тези, които рядко можеха да бъдат видени навън — стар, съсухрен, приел невъзвратимостта на изминалите години.
Возеше го жена с хубава фигура и обувки на високи токчета; по облеклото си личеше, че явно беше служителка в офис. С едната си ръка тя буташе количката, а с другата се предпазваше от дъжда, вдигнала дамската чанта над главата си.
— Да се бута това нещо е далеч по-трудно, отколкото изглежда — заяви Грейс.
Нокс едва я чу. Последните няколко часа бе прекарал в трескави размисли около случилото се с Дулич и необходимостта да го измъкне от болницата, в която го бяха закарали. Съжаляваше, че не бе успял да се добере до айфона му и бе изгубил възможността да проследи монголеца.
Намираха се на стотина метра от сградата, в която беше апартаментът на Лу, и Нокс си позволи един бърз оглед на обстановката изпод периферията на шапката. Оглеждаше се за някакви признаци на следене или за полиция, с които се бяха сблъскали последния път, когато идваха тук. Стигнаха до входа на сградата и Грейс вкара количката през вратата.
Вътре се справиха бързо, тъй като вече бяха обсъдили плана си за действие. Заради постоянното наблюдение на камерите Грейс избута инвалидната количка с Нокс към асансьора и когато вратите му се отвориха, тя се пресегна вътре и натисна бутон 7. След това просто се обърна и тръгна към стълбите.
Малко по-надолу по коридора подмина врата с надпис „Управител на сградата“, изписано на английски и на мандарински. Грейс заслиза по стълбите към добре осветеното, но пропито с отвратителна миризма мазе, отброявайки отлитащите ценни секунди…
След сбиването на Нокс с монголеца в сградата, полицията беше разпитвала управителя, обитателите на апартаментите и брокерката. В опита си да се прикрие Грейс трябваше да отвлече вниманието на управителя далеч от лицето си. Спря се на една от междустълбищните площадки, наведе се и разкъса полата си. Направи същото и с ризата, а няколко копчета отхвръкнаха и разкриха сутиена й. Наслюнчи пръста си и размаза грима по очите си. Дишайки тежко, сякаш едва си поемаше дъх, Грейс се доближи до открехнатата врата и усети миризмата на евтини цигари и звука на някаква китайска сапунка, които се носеха отвътре. Почука силно и влезе, без да изчака покана.