— Е, значи Лу е правил паралелни плащания? За какво му е било на монголеца да му обръща каквото и да било внимание след това?
— За да защити пекинския си шеф — заключи Грейс. — В случай че Еди се разприказва.
Екзекуциите на представители на ръководния елит не бяха рядкост в Китай, но последната се беше състояла преди доста време.
— Интересно — отбеляза Нокс. — Но пак ще повторя: това не ни доближава до спасяването на похитените.
— Слушай — започна тя, — Маргарт ни нае, за да измъкнем Лу. Но самият той може би е толкова притиснат, колкото и човекът в Пекин. Ако „Бертолд Груп“ бъде замесена в някаква афера с подкупване на правителствен представител, той ще е този, който ще отиде в затвора. Австралийците получиха по дванадесет години — добави тя, като имаше предвид скорошен съдебен процес, който бе влязъл в челните заглавия на световната преса. — Може би се надяват, че могат да договорят с прокуратурата измъкване от наказателно преследване по плащанията за „Ксуан“, но не и ако парите са толкова много и са изпращани директно в Пекин.
Нокс нямаше намерение да повтаря вече казаното.
— Може би данните на Еди потвърждават именно това — предположи Грейс.
— Не искам да бъда груб, но на кого му пука? Честно казано, вече ми е все тая кой на кого е плащал. Искам само адрес. Искам да ги измъкнем.
За известно време Грейс запази мълчание.
— Записите на Еди са единственият възможен източник на информация — каза тя.
Нокс притвори очи и се опита да запази спокойствие. Очевидно потокът на парите бе достатъчно занимателен за счетоводителката, но на него вече беше започнало да му писва. Естествено, че плащането на огромни суми към монголеца и чрез него към Пекин беше важно.
— Може би Йонг Ченг стои зад отвличанията — предположи той на глас. — Все пак неговите хора бяха в уличката. Той знаеше, че си наета от „Бертолд“, така че очевидно има вътрешен човек там. Искаше от теб да изоставиш Маргарт, да направиш нещата още по-трудни за него. Може би с него ще можем да направим размяна срещу заложниците.
— Ако Йонг Ченг държеше Еди, той щеше да разполага и с информацията му. Не той е похитителят.
— Знаеш ли какво? — ядоса се Нокс. — На кого ли му пука? Важното в момента е това, че при липсата на Сержанта няма как да получим парите за откупа. И няма да им предаваме счетоводните сметки, докато не разберем с каква точно информация разполагаме — заяви Нокс.
— Отново не мога да разбера това какво общо има — призна си Грейс.
— Сметките на Лу може да ни разкрият кой трябва да се страхува най-много и кой има да губи най-много. Следователно кой ще плати най-много.
— Джон, на мен ли говориш?
— Счетоводните сметки са наградата… — продължи Нокс. — Те обясняват наблюдението над апартамента на Лу, както и нападението над нас.
— И двамата искаме едно и също, макар и с различни мотиви — обясни Грейс. — Трябват ни записите на Еди.
— Звучиш като брачен консултант — пошегува се той.
— Недей да се надяваш прекалено! — скастри го Грейс.
— Както и да е! — възкликна Нокс. — Веднъж щом се доберем до записите на Лу, можем да ги предложим за продажба — на Йонг Ченг, на монголците, може би дори и на Маргарт.
— Искаш да продадем информацията за пари? Да съберем нужната сума за плащане на откупа? — проследи мисълта му тя.
— Ти май каза, че не разбираш какво говоря — усмихна се той. — Ейми познава един човек… И аз съм го срещал няколко пъти, той продава видеоигри и е голям компютърен спец. Може би той ще ни помогне.
— Ами обади му се — с нежелание отговори Грейс. — Селена обеща да ми даде копие от редактираната декларация по кредитната карта на Маргарт. Ще й напомня, че я чакам. Това също може да ни е в помощ.
— Няма нужда да се ентусиазираш толкова при мисълта, че Ейми ще ни помага — пошегува се Нокс.
— Това няма нищо общо с теб. Става въпрос за нещо китайско, което не можеш да разбереш — отвърна тя.
— За достойнство ли? Разбирам какво е достойнство.
— Западняците придават на достойнството интелектуално значение. Китайците обаче го преживяват истински. Нещата са много по-различни, отколкото мислиш — заяви Грейс.
17:40 часа
Не му харесваше идеята всички да се намират по едно и също време в една и съща стая — като прасета на заколение — но нямаше друг избор. Непрекъснато оглеждаше улицата, за да види дали не го следят. Носеше само черна раница с фоторамката на Едуард Лу. Променяше по нещо във външния си вид на всеки няколко пресечки — смъкваше ниско козирката на бейзболната си шапка, слагаше си тъмни слънчеви очила.
Пристигна на уговореното място по-рано. Беше малък салон за красота, декориран в бяло, розово и синьо. Подмина го и продължи да върви до следващата пресечка. Премина на отсрещния тротоар, на следващия светофар пресече отново и за втори път се приближи към салона.
Спря се за миг, за да погледа групичка играчи на зарове, които се бяха надвесили над обърнат кашон под сянката на един чинар. От влажните им устни стърчаха запалени цигари. Мъжете плюеха късчета тютюн, сърбаха студен чай и си разменяха свирепи погледи — играта ставаше все по-разгорещена.
Ейми пристигна първа в салона, без да спазва някакви особени мерки за безопасност. Последва я Грейс, която също бе обходила квартала, преди да влезе. Селена й беше изпратила по имейла банковата декларация на Маргарт и когато излезе, Нокс я бе оставил да я разучава, чудейки се дали няма да се отнесе и да забрави за уговорената среща. За щастие, не беше забравила.
Изчака преминаването на един от градските автобуси, за да се прикрие зад него, в случай че го наблюдаваха откъм отсрещния тротоар, и точно в момента, в който автобусът преминаваше покрай него, Нокс побърза да се вмъкне в салона.
Ейми седеше на най-десния от трите стола, косата й беше обгърната в пяна, а фризьорът я обливаше със струя вода. Грейс се беше настанила на средния стол и чакаше да бъде подстригана. Нокс поздрави собственика — четиридесетгодишен здравеняк с плътна катаракта, покриваща зеницата на лявото му око. Мъжът погледна Ейми в огледалото. Тя му кимна.
— Бихте ли изчакали няколко минути, моля? — попита мъжът на приличен английски. — Чакалнята е отзад, зад завесата — добави той.
Нокс и Грейс си размениха многозначителни погледи. Той се учуди дали и тя бе забелязала монголеца, който беше проследил Ейми. Чудеше се как бе възможно монголецът да е направил връзката с нея — дали беше след коктейла? Или след срещата им в неговата квартира?
Завесата представляваше чаршаф с щампа на анимационни герои, закрепен с кабарчета за рамката на вратата, а зад него имаше само една миниатюрна мивка и табуретка. Нокс се принуди да се извърне настрана, за да мине покрай мивката и да стигне до тесния коридор, който водеше към задната врата. Огледа я и провери ключалката. Изходът водеше към заден двор, в който беше простряно пране. Не се виждаха никакви хора. Обърна се и видя анимационните герои да му се усмихват от чаршафа.
Полиците в малкия склад бяха претъпкани с хавлиени кърпи, продукти за коса, тенджера за приготвяне на ориз, дървена дъска за хляб и пластмасова панерка със зеленчуци. Покрай далечната стена беше поставена вратичка от прогнил шкаф, която служеше за импровизирано бюро, а пред него, застанал с гръб към Нокс, седеше двадесетинагодишен младеж с разрошена прическа. Момчето пишеше яростно нещо на лаптопа пред себе си и натискаше клавишите толкова бързо и силно, че щеше да ги потроши.
Обърна се към Нокс. По лицето му едва бе набола рядка брада. Дъвчеше дъвка, лилава на цвят.
— Готов съм, когато кажете, професоре — каза момчето вместо поздрав.
— Аз съм Том — представи се Нокс и му показа фоторамката.
— Ранди — отвърна младежът.
В този момент при тях се появи Ейми, обвила раменете си с хавлия, а насапунисаната й коса стърчеше на всички страни.
— Вие двамата запознахте ли се? — попита тя.
— Да — кимна Нокс.
След нея влезе Грейс и мястото изведнъж стана прекалено тясно. Тя се взря изучаващо в Ейми и Нокс.